— Изи Х-рей едно, прието. — Гласът на Брикман трепереше от вълнение.
— Успех — пожела гласът в ухото му.
В същия момент по целите стени от пода до тавана и на самия таван светнаха неонови лампи — създаваха светлинен тунел, който ставаше все по-ярък към вратата на платформата, за да съответства на дневната светлина навън.
Брикман свали забралото. Пет секунди след това дебелите дванадесет фута врати се плъзнаха настрана, а долната секция на външната врата слезе под нивото на платформата, като осигури на Брикман петнадесетфутов отвор — точно колкото да мине скайхокът.
С носовото колело на централната линия Брикман рулира навън и мина под масивната бетонна плоча — горната секция на външната врата. После пресече двойната жълта линия, която се простираше от стена до стена, и отчете точно заобикалящата го среда.
Беше в бетонен каньон със стръмни, високи петдесет фута стени. Платформата имаше лек наклон нагоре. Брикман знаеше от разучаването на макет, че стените завиват рязко и се снишават, а платформата се издига като гигантско ветрило, за да излезе на повърхността.
Каньонът беше покрит с огромен блестящ син таван.
И внезапно той разбра, че не гледа осветен таван — като онзи на централния площад на Федерацията, а небе.
Таванът на света. «Дивата синя далечина» — покъртителната фраза от бойния химн на Авиационната академия, която беше запалила въображението му още като десетгодишен. Не артистично изработен от скрити неонови лампи, а изпълнение поразяваща, почти завладяваща сила, която се отразяваше от безцветния бетон и хвърляше остри, богати, тъмни сенки на пистата под планера. Слънцето блестеше толкова ярко над него, че дори защитените му от забралото очи не можеха да го гледат директно; излъчващата се от него топлина пронизваше тялото му, караше мозъка в костите му да трепти от горещина.
Брикман вдиша дълбоко свежия горещ въздух, отвори широко дросела и насочи скайхока по централната линия на платформата към небето напред. Вълна отразена топлина люшна лекия самолет, но Брикман бързо възстанови равновесието. Стените останаха назад, платформата под него се сви до блестящо парче бетонен пай и Брикман за първи път зърна повърхността.
И беше погълнат от безбрежността на земята и небето.
За шестнадесет години и петдесет и една седмици — целият му живот — най-далечният обект, който Брикман беше виждал, никога не беше по-далеч от една миля; най-високото сводово пространство бе седемстотин и петдесет фута над главата му. Беше виждал и видеокартини на неотдавна завършения площад Уейн на Гранд Сентрал: едно чудо на инженерната мисъл, широк една миля и висок почти половин миля. Но дори той беше нищо пред гледката, която се разкриваше с изкачването на скайхока нагоре. Сега Брикман можеше да вижда на повече от сто мили. Една смайваща ума, заслепяваща очите, спираща сърцето панорама, оградена от невъзможно далечен, изпъстрен с облаци хоризонт под дълбокия син купол на небето.
Чувствата на Брикман към надземната реалност избликнаха от най-съкровените дълбини на съществото му. Главният летателен инструктор Карол беше прав. Нищо в досегашния му живот не го беше подготвило за този момент. Години наред той се беше гордял със своето клинично безразличие, със способността си да контролира реакциите си при всяко положение, да влага в думите и действията си точно желаната степен емоция. Нито повече, нито по-малко.
Но не и днес.
За един кратък момент маската му на безразличие се смъкна; той се остави на суровите усещания, които накараха мозъка му да изтръпне и сърцето му да затупти по-силно; остана без дъх. Отпусна се назад и се остави силата на това чудо да проникне през цялото му същество; прелъстителната му красота да го прегърне (ако знаеше фразата и разбираше нейното значение) като отдавна изгубена и отново намерена любима.
После чу гласове. Почувства опасност.
Съвзе се. Овладя се. Върна съществото си в служба на Федерацията; отърси се от всякакво чувство; потисна новооткритото учудване под желязната пета на психиката си на разузнавач трекер.
Издърпа лоста за набиране на височина, провери курса на първата част на маршрута си и после насочи вниманието си към земята долу.
Повърхността. Откраднатото по рождение право на трекерите. Гъмжаща от враждебни мюти. Светът на синьото небе, който Първото семейство в името на Федерацията бе дало клетва да очисти и да си възвърне.