За мен е не „потребност“, а неотменим дълг да споделя духовно преживяното със своите ближни и трябва да призная, че от самото начало изпълнението на този дълг не ми беше никак лесно.
Моят дълг обаче се изчерпва с написването на текстовете и аз с готовност предоставям на една духовна намеса от по-висш порядък да посее предложеното семе в подходяща почва, за да даде то живи плодове навред, където това е възможно.
Радвам се наистина, когато виждам как вече покълват немалко семена, но тази радост се проявява в мен само като съпреживяване на духовни процеси, на които ми бе дадено да служа тук, на земята.
Винаги обаче изпитвам тягостно чувство от добронамерените уверения на някои читатели, че нищо вече не можело да ги отклони от онова, което са получили чрез мен.
В този думи долавям обет за вярност, какъв-то нито очаквам, нито мога да одобря, понеже всеки, който действително е разбрал какво има за цел да му даде възвестяваното от мен, знае, че трябва да остане верен единствено на себе си, за да бъде занапред предпазен от всяка заблуда и да намери сигурно убежище в своя жив Бог.
Съдържащите се в моите книги свидетелства трябва да се приемат не „на вяра“, а трезво и по същество, защото само така те могат да доведат до пробуждане на собственото най-съкрове-но преживяване.
Аз не съм „пророк“, който има нужда от „вярващи“, нито поборник, който си търси „последователи“, — а само посредник на духовни прозре-
ния във вечната Родина на човека.
Ако някой е готов да се довери на моето водачество, него аз ще поведа не към мен, а по пътя към собствената му най-съкровена, вечна Основа на Живота, която изживявам по всяко време от собствен опит, защото съм осъзнал самия себе си в нея.
Нека читателят на моите книги не се смущава от необичайното в тези свидетелства, докато с помощта на дадените му указания не стигне сам до прозрение във вечната си природа и с това — до сигурност в собствената си съдна способност.
Тогава моите думи ще бъдат само потвърждение на преживяното от самия него!
ЗАЩО НОСЯ ТОВА ИМЕ
ПРОИЗХОЖДАМ от семейство, съвсем чуждо на литераторските кръгове.
Предците ми по плът и кръв са били земеделци, лесничеи и селски занаятчии. Не съм чувал за нито един, чието занятие да е било свързано с четенето на книги.
За баща си мога обаче да кажа, че четеше с голямо удоволствие, макар да намираше време за това само след усилен физически труд.
Но той проявяваше интерес единствено към точно определен вид литература. Не питаше за автора (като изключим произведенията на любимия му Албан Щолц, чиито „Будещи гласове“, предназначени за католическото паство, препрочиташе с удоволствие), а винаги търсеше да види първо „одобрението зй печат“ на епископа, което за него беше гаранция, че католикът може да понесе съдържанието без ущърб за своята вяра.
И аз бях прехвърлил двайсетте, без да съм прочел нито една книга, неодобрена от църковната цензура, освен учебниците си и някои трудове по анатомия, перспектива, техника на живописта и други от този род. Дори тогава продължавах да спазвам най-стриктно църковните предписания и исках изрично разрешение от архиепископията в Мюнхен, за да мога с чиста съвест да науча за немската литература нещо повече от онова, което бе включено в школската христоматия.
Налага се да спомена всичко това, за да обясня какво изпитах по-късно, когато — воден от дълга към своя духовен Учител и тласкан от вътрешния си подтик — се реших най-после да направя опит да публикувам онова, което можех да дам на своите ближни. — А това не бе никак лесно за мен! Трябваше да преодолея значителни вътрешни задръжки, преди да поема най-после отговорността, която според мен носи всеки, решил да съобщи чрез печатно слово на своите съвременници едно написано от него изречение.
Само по отношение на авторското име, под което можех да свидетелствувам за духовно преживяното, не съм изпитвал никакви съмнения. От самото начало бях напълно убеден, че не бива в никакъв случай да говоря за своя Духовен опит под онова име, което за мен винаги е било най-
външното нещо в моя външен живот: — един „етикет“, необходим наистина от практическа гледна точка за службите по гражданско състояние, но неказващ нищо за характеристиката на своя носител. —
В резултат на духовното си обучение бях получил съвсем друга представа за същността на истинското „име". Бях научил, че може да се върви напред от едно „име“ към друго, че определени букви в едно истинско „име“ могат да функционират като духовни „антени“, и още доста други неща. Като духовен ученик аз самият бях носил „имена“, които трябваше първо да „надрас-на“, за да стана достоен за своето име. Оттогава познавах себе си само в това име, в „своето" име, така че понякога, макар и за секунди, трябваше да се замислям как все пак се наричам според адресната книга, а външното си собствено и фамилно име Йозеф Шнайдерфранкен винаги пишех без каквото и да е чувство за вътрешна връзка с него. ..