Бен сдъвка парчето ябълка, после се усмихна и преглътна.
— В неговото мислене има една почти халюцинаторна яснота, която ми харесва. А също и безстрашие. Той не се страхува да обижда. Няма нищо, което да се страхува да погледне и да изследва в дълбочина, а това е рядко в нашата култура. Много рядко.
— И? — подкани го Мег, щом забеляза как майка им наблюдаваше Бен с напрегнато любопитство.
Той погледна ябълката, след което сви рамене и отхапа.
Бет прекъсна дългото си мълчание.
— Работиш ли над нещо ново?
Бен отклони поглед. Значи беше вярно. Беше започнал нещо ново. Да, трябваше да се досети. Той вечно беше такъв, когато започнеше нещо ново — трескав, потаен, обзет от постоянно менящи се настроения.
Двете жени го гледаха как дояжда ябълката — изяде дори сърцевината, не остави нищо.
Избърса ръцете си в покривката, после вдигна очи и срещна погледа на Мег.
— Защо по-късно не слезем до заливчето да събираме мидени черупки?
Тя погледна встрани — едва прикри изненадата си. Съвсем неотдавна бяха слизали там — защо го беше предложил току-що? Може би просто за да й угоди, тя обичаше мидените черупки — но, според нея, не беше така. При Бен винаги имаше и нещо повече. Щеше да е весело, Бен щеше да обърне всичко на някаква игра, но щеше да си има и причина за тази игра. Бен винаги имаше причина.
Бен се разсмя, протегна ръка и си взе една малка репичка.
— А утре ще ти покажа с какво съм се захванал.
Уорфлийт1 беше малко заливче близо до устието на реката. От стария град към него водеше път, който рязко свършваше сред разхвърляните скали; сянката на Стената очертаваше рязка начупена линия по камъните и хълмовете отвъд. Отляво склонът се спускаше към реката, окъпана в ярка слънчева светлина. През гъстия храсталак — боровинки и къпини, диви цветя и високи треви — надолу минаваше пътека и излизаше в началото на заливчето.
Бен стъпи на плоския камък и пусна раницата си долу. Под него скалата се спускаше стръмно от двете страни и оформяше мъничкото, вклиняващо се острие на заливчето. Краищата му бяха поръбени с тънък пласт чакъл. В момента имаше отлив, макар че яркото слънце се отразяваше в няколко локви сред камъчетата. И от двете страни заливчето бе оградено с ниски скали, които стесняваха канала. Това беше древно, примитивно място, непроменено от изминалите векове, и беше лесно да си представиш малката флота на Хенри Плантагенет, закотвена тук през 1147 г. в очакване да отплава към Йерусалим, за да се бие с неверниците във Втория кръстоносен поход. По-нататък се възправяше замъкът, поставен от Хенри Тюдор, Хенри VII, чийто син беше скъсал с папата. Бен вдъхна дълбоко и се усмихна. Това беше историческо място. От самия този град бащите пилигрими са отплавали през август 1620 г. към новите земи в Америка, а през юни 1944 г. оттук е тръгнала част от голямата нашественическа флота — петстотин кораба, потеглили към Нормандия да освобождават Европа от Хитлер и нацистите.
„Всичко това е минало“ — помисли си той огорчено, обърна се и погледна сестра си. Всичко бе отминало и забравено — погребано под леда на Града на хан.
— Хайде — подкани я той. — Отлив е. Ще отидем при скалите в северния край. Там няма как да не намерим нещо.
Мег кимна и тръгна подире му. Щом пътят станеше стръмен, тя хващаше ръката му. Спряха в другия край на чакълестата ивица, събуха обувките си и ги оставиха на камъните. Бен тръгна по пясъка, после спря, обърна се и посочи надолу и назад, описвайки линия.
— Виж!
Тя погледна нататък. Слънцето беше стоплило пясъка, но там, където бяха стъпвали, стъпалата им бяха оставили мокри отпечатъци, които тъмнееха на фона на почти белия плътен пясък. Докато ги гледаха, те избледняха — първо най-далечният, последен — най-близкият.
— Също като историята — обади се той, извърна се и тръгна към водата.
„Или като паметта“ — помисли си Мег и погледна в краката си. Направи крачка, след това спря и загледа как отчетливата яснота на отпечатъка помръква бавно като образ, изпратен от някакво много далечно разстояние: отначало по ръба, после — с внезапно втурване — към самия център; и как се разпада на две мънички отделни кръгчета, преди да изчезне. Сякаш всичко потъваше в дълбините под пясъка и сега се пазеше в самата скала.