Лежаха там — брат и сестра, голи върху окървавеното легло, прегърнати. Бен спеше — гърдите му бавно се повдигаха и спускаха. Тя не откъсваше очи от него. Погледна лицето му, тъмните му дълги мигли, изящния му прав нос и твърдите, пълни устни. Лице, огледален образ на нейното. Нарцистично проследи формата на устните му с пръсти, после отпусна длан върху врата му и усети пулса.
Видът му й напомняше нещо от Ницше, от онази глава на „Тъй рече Заратустра“, която се казваше „Танцова песен“. Произнесе думите тихо, нежно, почти шепнешком:
— „Наистина аз съм гора и нощ от тъмни дървеса: ала който не се плаши от моя мрак, той ще намери и розариуми под моите кипариси.
Също и малкия бог ще открие той, любимеца на младите момичета: ето там до извора лежи той, безмълвно, със затворени очи.“2
Потръпна и заразглежда телата им, разликите, които полът създаваше между тях. Нейните гърди и хълбоци — закръглени, неговите — стройни. Странността на пениса му, толкова различен сега, когато беше отпуснат, толкова сладък и безобиден; цялата жестокост, цялата му прекрасна сила бяха изчезнали.
Усети как в нея се надига топлина, болезнено сладка нежност, докато го гледаше и виждаше колко уязвим беше така, заспал. Беззащитен и открит. Съвсем различен от онзи, който беше буден. Искаше да го целуне там и да събуди тази мъничка пъпка, да я накара отново да разцъфти във великолепието си.
Мег затвори очи и потръпна. Знаеше какво са направили. Но вътрешно не усещаше нито срам, нито съжаление.
Тя го обичаше. Беше съвсем просто. Сестрите трябва да обичат братята си. Но любовта й към него беше по-различна. Беше нещо повече от проста сестринска обич. Отдавна го обичаше така: изцяло, без всякакви бариери.
А сега той го знаеше.
Тя стана — внимаваше да не го събуди — и облече нощницата си. Остана още миг там, загледана в спящото му съвършено тяло, после го остави и се върна в стаята си.
И докато лежеше там със затворени очи и се унасяше в сън, лявата й длан леко притискаше слабините й, сякаш бяха неговите.
— Как е моята пострадала?
Бет Шепърд остави подноса на пода, приближи се до прозореца и дръпна пердетата. Лятното слънце заля стаята.
Мег бавно отвори очи и се усмихна.
— Добре съм. Наистина.
Бет седна на леглото до дъщеря си, разтвори косата й и огледа раната.
— Хммм… Изглежда наред. Хубава чистичка раничка — задържа длан върху челото на Мег, след което доволна, че няма треска, се усмихна и започна да я гали по косата.
— Съжалявам… — заговори Мег, но майка й поклати глава.
— Бен ми разказа. Било е злополука, това е. В бъдеще ще внимаваш повече, нали?
Мег кимна.
— Ако го нямаше Бен…
Пръстите на Бет се поколебаха, после продължиха да разресват гъстата тъмна коса на Мег.
— Бих казала, че сега сте квит, нали? Живот за живот.
Мег я погледна, след това отмести поглед.
— Не. Беше по-различно. Съвсем различно. Той рискува живота си. Можеше да умре.
— Може би. Но ти не би ли направила същото?
Мег се поколеба, после тихо отговори:
— Сигурно бих… — Потръпна и погледна към аквариума с раковините. — Знаеш ли, не мога да си представя какво ще е тук без Бен!
Бет се усмихна.
— Нито пък аз. Но както и да е — изяж си закуската. Ако ти се яде, разбира се.
Мег се разсмя.
— Умирам от глад, а и как хубаво мирише!
Бет помогна на Мег да седне и подпъхна под нея възглавници, след това взе подноса и го постави в скута й. Имаше грейпфрут и палачинки, пресен портокал и кафе, две дебели препечени филии с масло и малко бурканче мед.
Мег нагъваше, а майка й я гледаше. Когато свърши, Бет плесна с ръце и се засмя:
— Боже, Мег! Би трябвало да падаш по-честичко във водата, ако това ти отваря такъв апетит!
Мег въздъхна, облегна се назад на възглавниците и остави майка й да вземе подноса и да го премести.
Бет се обърна и й се усмихна.
— Е? Ще си лежиш ли или искаш да станеш?
Мег погледна надолу — личеше си, че й е неловко.
— Искам да поговорим…
— Добре. За какво?
— За тебе и татко. Как сте се запознали и сте се влюбили…
Бет изненадано се разсмя.
— Боже мой! Откъде пък се сети за това?
Мег леко се изчерви.
— А, нищо, просто така. Сетих се, че всъщност не знам…
— Е… ами добре, ще ти разкажа. — Тя дълбоко си пое въздух и подхвана: — Ето как беше. На осемнайсет години бях пианистка. Свирех в големите зали по света пред най-висшите кръгове на обществото на Първо ниво — Божествените, както сами се наричат. А после един ден ме поканиха да свиря пред танга и неговия двор.
— Сигурно е било вълнуващо.
— Много — тя хвана ръката на дъщеря си и я стисна леко. — Както и да е, същата вечер след концерта всички ми обясняваха колко добре съм свирила, но аз бях страшно недоволна от себе си. Бях свирила лошо. Не некадърно, но според собствените ми стандарти се бях представила зле. И то пред танга и пред всички онези хора. Сякаш само баща ти усети, че нещо не е наред. По-късно разбрах, че всъщност той бил уредил всичко това с концерта. Слушал ме бил и преди и знаел на какво съм способна.