— Около една година още — отвърна с усмивка Рейнълдс.
— Това наистина е вълнуващ момент за индустрията. Освен това, Дейвид, добре, че включи допълнителната клауза в договора. От „Вог“ и „Ел“ са й предложили огромен скок в заплатата.
— Забравяш, че тя притежава петдесет процента.
— Да. И смятам, че трябва да продадеш изданието на Маркъс Броудър — продължи Рейнълдс. — Сумата е огромна като за начална оферта, а сега вече можем да получим още повече.
— Да го продам? Ти си луд — отсече Ейбрамс.
Рейнълдс се изчерви.
— Помисли за акционерите. Продажбата е най-лесното нещо и ще ни снабди със солидно парично вложение.
— За цената на акциите си ли мислиш? — попита Ейбрамс. — Кейт е победител. Няма да я продам на бившия й мъж.
Рейнълдс премигна, объркан от пренебрежителното отношение.
— Тогава недей продава. Препоръката ми е да изкупиш нейния дял — обади се Донал Редсън.
Ирландецът беше петдесетгодишен, с рижава коса и проницателни бледосини очи. В банката, в която бе работил преди, беше един от най-добрите специалисти по финанси, докато не го оставиха да се оттегли поради възрастта си. Той беше доволен да е член на управителния съвет на изгряваща компания и Ейбрамс особено ценеше съветите му.
— Тази сделка наистина е страхотна за теб, Дейвид. Но можеш да имаш повече от просто един голям дял. Списанието уж е на „Ейбрамс“, а не е изцяло. Защото не е част от нашия издателски отдел; отделна собственост е. По-добре да се сдобиеш с всичко.
— Колко ще трябва да платим?
Той вдигна рамене.
— Около четири милиона долара?
Дейвид едва не изплю кафето си с канела.
— Знам, че стойността му се е покачила, но аз й дадох осемстотин хиляди.
— В момента е най-популярното списание на пазара. Отчитаме изключителни продажби. Честно казано, вероятно струва и повече, но ти си може би единственият сериозен купувач, така че ще го вземеш изгодно. Всеки друг би могъл да купи само петдестпроцентовия дял, но ти можеш да имаш всичко. И трябва да го вземеш. — Донал се усмихна широко. — Щом „Лъки“ стане притежание на „Ейбрамс“, ще имаме две силни, солидни издания на масовия пазар и експлозивното ново списание. Така получаваш съчетание от надеждност и въображение. Това ще направи издателския отдел много по-ценен. — И той пак се ухили.
Дейвид кимна и прегледа списъка с цифрите.
— Ще се опитам да я купя. И искам да я повиша.
— Като каква? — попита Тим Рейнълдс. — Тя вече е главен редактор.
Ейбрамс погледна към Айрис.
— Смятам, че трябва да й дам по-широкообхватна роля. Смятам да я направя старши вицепрезидент.
Айрис пребледня. Усмивката изчезна от лицето на Тим Рейнълдс. Те и двамата бяха старши вицепрезиденти. Беше им отнело петнайсет години, за да станат известни в индустрията и да се издигнат.
— Тя няма никакъв опит — отбеляза Рейнълдс.
— Досега я възхвалявахте до небесата.
— Така е, Дейвид — имахме предвид началните й изяви. Не е готова за корпоративна отговорност.
— Останах впечатлен от възможностите й — каза Ейбрамс. — Повишавам я въз основа на резултати, а не на години опит. Не сме федералното правителство.
— Кейт Фокс е непредвидима — обади се Айрис. — Не може да говориш сериозно, Дейвид.
— Не се шегувам, когато говоря за бизнес. — И да се чувстваха засегнати, на него в действителност не му дремеше. Той се изправи. — Благодаря ви. До следващото заседание.
Нощта вече бе паднала над града и беше студено, наистина студено. Никъде другаде нямаше такава зима като в Ню Йорк. Човек можеше да се облече като ескимос, но студът пак по някакъв начин се просмукваше в костите и смразяваше кръвта. Ейбрамс винаги правеше големи дарения на подслоните за бездомни за сезона, но колкото и пари да се влагаха в проблема, всяка година някой клет пияница падаше и замръзваше до смърт.
Въпреки това Дейвид харесваше зимата. Беше добро време за мислене.
Той се бе настанил на една от най-добрите маси в един от най-луксозните ресторанти в Ийст Вилидж — „Ноу Куотър“. Обичаше го, защото мястото се намираше в началото на алеята на „Хай Лайн“44 — стария железопътен надлез, който някой умен негодник бе решил да превърне в страхотен издигнат над земята парк. Сега районът представляваше градина от диви треви и растения, които обвиваха грозните, вече неизползвани железопътни релси. Двойки, деца, възрастни хора, половината Долен Манхатън обичаше да се разхожда там през лятото. Според Ейбрамс това беше една от най-романтичните алеи в града. Харесваше му, че е издигнат далеч от трафика, от тълпите. Мястото беше като малък остров, плаващ в небето — една добра идея, която се различаваше осезаемо от всичко друго. Неща като това безкрайно вдъхновяваха Ейбрамс.
44
Парк в долната западна част на Манхатън, Ню Йорк, изграден върху неизползван железопътен надлез. — Б.пр.