Коста Рика се простираше пред нея, зелена и тучна, огряна от слънчева светлина, надолу до лазурното море, проблясващо брилянтно в нажежената до бяло горещина. Бяха много далеч от Флатбуш авеню22, това беше сигурно.
— Наистина ли го искаш? — попита Емили. — Честно?
Кейт се огледа около себе си. Мекият снежнобял килим, дебел и приятно топъл под голите й ходила. Леглото, покрито с китайска коприна и бледозлатиста сатенена покривка. Ореховата тоалетна маса, телевизорът с плосък екран, закачен на стената, аквариумът, който се простираше по цялата дължина на всекидневната. Всеки възможен лукс и всичко това — само на една ръка разстояние.
— О, да — каза тя твърдо. — Искам го.
Седма глава
Не й се наложи да чака дълго. След като бяха вечеряли в специалната частна оранжерия на курорта, Маркъс предложи да се разходят по брега. Трябваше само да слязат по четири малки дървени стъпала и вече бяха на пясъка. Беше топла тропическа вечер с хладен ветрец, който подухваше откъм водата.
Кейт въздъхна от удоволствие.
— Боже, прекрасно е — каза тя и стисна ръката на Маркъс. — Благодаря, че ме доведе тук. Мога да остана завинаги.
— Не можеш да останеш завинаги. Трябва да работим. — Той се ухили. — Е, аз поне трябва да работя.
— Моето списание е много важно за мен — нацупи се Кейт.
— Сигурно. Хубаво е да пишеш статии. Но талантите ти са много по-подходящи за други неща.
Тя го удари лекичко в гърдите.
— Шшт, някой може да те чуе.
— И какво от това? Ти си моя. — Той направи пауза. — И мисля, че трябва да останеш завинаги. Не точно тук. Но с мен.
Кейт забави крачка. Сърцето й се разтупка. Случваше ли се? Наистина ли се случваше?
Маркъс Броудър бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка черна кутийка.
— О, боже! — въздъхна Кейт и това беше почти истинска молитва.
Той внимателно коленичи, като гледаше плата на много скъпия му костюм да не докосва пясъка.
— Кейт Фокс — каза той. — Ти си идеална за мен. Ще се омъжиш ли за мен?
С тренирано движение палецът му повдигна капака на кутийката. Вътре стоеше огромен безупречен диамант, който според Кейт бе три и половина карата и беше обграден от два прозрачни триъгълни кървавочервени рубина, които вероятно струваха повече от диаманта. Тя ахна. Пръстенът си го биваше.
— О, Маркъс! — възкликна. — О, да, да, моля те! О, скъпи…!
Той се усмихна широко и се изправи, като издърпа пръстена от кадифената подплата, след което взе ръката й и го плъзна на пръста й. Прилегна й идеално. Кейт потрепери и го прегърна, после вдигна устни към неговите, целуна го, като пъхна езика си и го прокара под горната му устна, и притисна ръката си, скрита до тялото й, към слабините му.
— Да си ходим — прошепна тя.
— Звучи ми добре — засмя се той. — Резервирал съм самолета за утре. Щом се върнем в Манхатън, ще се погрижим за юридическите подробности и после ще уредя церемония някъде. Не мисля, че има смисъл да се размотаваме, а ти?
— Аз също — отвърна Кейт пламенно. Така си беше. Кейт Броудър, това й звучеше прекалено добре. Защо й беше да чака? Тя искаше пръстена, името, положението. Леле! Искаше й се вече да е сутрин. Изгледа пръстена си с възторжена любов. Нямаше търпение да го види на дневна светлина. — Не бива да чакаме. И ще подпиша всичко, което адвокатите ти сложат пред мен, скъпи. — Тя го целуна по устните. — Ще бъдем толкова щастливи!
Сватбеният ден беше всичко, за което някога бе мечтала. Тя убеди Маркъс да избягат и да се оженят тайно, защото искаше да получи втория — по-важен — пръстен и не й се щеше да отлага момента, докато избира между ванилов пандишпан с плодово пюре и торта с германски шоколад и джинджифилов сос. Освен това в църквата щеше да липсва равновесие между гостите. Емили беше единствената й истинска приятелка. Тя нямаше семейство, нямаше родители, всъщност нямаше никого, който да е от значение. Каза си, че е готова да се потопи в света на Маркъс. Но когато се срещнеше с приятелите му и ги направеше свои, тя искаше да бъде госпожа Броудър, за да може да изисква уважение за позицията си.