Никой не познаваше Кейт. Никой не я безпокоеше.
Това я устройваше идеално. Дрешникът й не беше голям, но тя го използва най-пълноценно, като подреди дизайнерските си тоалети по цвят и сезон, което й позволяваше да избира най-стилните съчетания само с един бърз поглед. Изборът й на дрехи — след трескавото ежедневие — беше основна част от работата й.
Защото Кейт Фокс беше новото лице на „Лъки“. А това означаваше, че е звезда. Индустрията започваше да ги забелязва. Медиите започваха да забелязват. Всичко, с което бе облечена, се обсъждаше по блогове и модни уебсайтове още щом тя стигнеше сградата на „Ейбрамс“ и слезеше от асансьора на новия етаж на „Лъки“.
Тя беше корпоративна ценност. Беше време да спре да се подценява и да приеме похвалите. Кейт се обличаше в стил „Лъки“ — черна рокля с лодка деколте на „Москино“ с най-сладурските три четвърти ръкави, обувки на висок ток „Фенди“ в маслинено и светлозелена чанта през раменете от „Дж. Крю“; или балетни пантофки от „Шанел“, тесни сиви кашмирени панталони от „Маккуин“ и бяла памучна риза от „Зара“. Тя винаги беше облечена по последна мода. Хората го забелязваха. Модата го забелязваше.
А за Кейт това беше част от целия хаос. Тя ставаше преди шест, бягаше по пет километра всеки ден, продължаваше с упражнения за разтягане вкъщи, вземаше си душ и се обличаше. През ден посещаваше най-добрия фризьорски салон в града, на Четиринадесета улица, където изсушаваха и фризираха косата й. Илайза Петреску й оформяше веждите, а Кейтрин Флауърс от салон „Виктрикс“ оправяше маникюра й. Тя се явяваше на работа в безупречен вид. Всеки ден.
И списанието рязко влезе във форма.
След първите две седмици Кейт свикна с новата обстановка. Новите служители, които беше наела, започнаха да си вършат работата. Изведнъж печалбите нараснаха. Печатаха върху най-добрия материал. Прилагаха мостри на нови рекламодатели. Екипът на Дейвид Ейбрамс от самоотвержени експерти по продажбите показаха на нейните аматьори как се правят нещата; хората на Кейт отговаряха за съдържанието, а Ейбрамс пое грижите за бизнеса.
И продуктът се продаваше като топъл хляб. Защото Кейт Фокс имаше пълна свобода. Амбицията й беше абсолютна.
„Лъки“ беше хит.
Върху корицата публикуваха снимки на най-сексапилните момичета. Не на супермодели; тях ги показваха до втръсване. Не и на кинозвезди, чиито високомерни пиари поставяха изисквания и налагаха пълен контрол над вида на снимката.
— Не се молим на хората да ги снимаме на корицата си. Те молят нас — заяви Кейт.
Екипът й по дизайна я изгледа така, сякаш им говореше на японски.
— Ъ? — попита Сузи Флемал. Тя беше новият отговорник производство и здраво се развихри още от деня, в който я назначиха, като заложи на по-големи, заградени с текст фотографии, повече цветни страници; всичко се набиваше на очи, целият вид беше лъскав. Сериозните статии бяха изпъстрени със стилни вмъкнати елементи. Всяка страница беше неочаквана. — Не можеш да го направиш.
— В „Лъки“ не разбираме израза „не мога“. Няма да имаме само една звезда на корицата, а три. Модел, актьор или актриса и обществена личност. Може би някой политик, ченге герой, няма значение. Идеята е, че тук да си на корицата, е чест. Ако говорим за модела, тя трябва да е голямата новина на месеца. Ако говорим за актьора, той трябва да е звездата на момента. Всеки месец едно от имената трябва да е известно — например Сара Пейлин38 или Джо Байдън39, а после добавяме някой новоизгряващ актьор. Или поместваме снимка на Том Круз заедно с тази на някой непознат, но изключителен съдия от районния съд. Въпросът е в смесицата, деца. Това ни различава от всички останали.
38
Американски политик от Републиканската партия, губернатор на щата Аляска от 2006 г. — Б.пр.