На коктейла, чиято подготовка вероятно бе станала причина за смъртта му, аз възнамерявах да го попитам дали членството в Американската академия му е донесло по-голямо удовлетворение от онзи медал. От близки негови приятели вече бях подочул, че членството го е развълнувало дълбоко и той решил да даде прием по повод това събитие. А в обидния начин, по който го бяхме удостоили с медал, без да е член на Академията, нямаше нищо необичайно. Това просто бе поредната досадна грешка на разсеяни писатели, които са толкова лениви и самомнителни, колкото и самият Алгрен.
Един Господ знае КАК е станало всичко това. Но всичко е добре, когато свършва добре, както е казал поетът…
Друго нещо, което никога не съм чувал от устата на самия Алгрен, е горещото му желание да не потъне в забрава. За това негово желание съм чувал единствено от устата на жени. И няма да се учудя, ако излезе така, че никога не е споделял с мъж своите мечти за безсмъртие. Защото когато АЗ съм го срещал в компанията на мъже, той неизменно се държеше така, сякаш най-съкровените мечти на живота му се изчерпват с някоя среднощна битка в кръчмата, последвана от трепетно залагане на конни надбягвания или напрегната игра на покер. Това, разбира се, беше поза, която не оставаше тайна за никого. Не беше тайна и един друг факт, особено за познатите му в Айова Сити: Алгрен е обречен да губи на комар, а и писането не му върви. Просто защото ОСНОВНАТА част от творбите му беше пропита от духа на Голямата депресия — едно събитие, отдавна покрито с праха на историята. Но той все пак прави опити да се модернизира. Какви са доказателствата ли? Ами простият факт, че такъв опитен разказвач като него изпада в будещо недоумение възхищение от една доста посредствена от гледна точка на новаторството криминална история, която тече в подлистника на „Нюйоркър“. Става въпрос за „Хладнокръвно“ на Труман Капоти… По време на престоя си в Айова, Алгрен просто не може да говори за нищо друго, освен за нея…
Този човек е едва тринайсет години по-възрастен от мен и благодарение на това двамата вземаме участие в една и съща война. Но по отношение историята на американската литература, той е мой праотец, истински пионер. Алгрен е този, който пръв използва за герои на своето творчество оскотели от бедност, невежество и несправедливост хора. Всички сме чували за такива хора, но той ни ги показва ЖИВИ, той доказва, че това тяхно състояние е ПЕРМАНЕНТНО. Ако желаете, можете да сравните бедняците от разказите на Алгрен с техните побратими в творчеството на такива обществени реформатори като Чарлз Дикенс и Джордж Бърнард Шоу. Особено с персонажите на Шоу в „Пигмалион“ — остроумни, изобретателни, пълни с кураж… Записвайки върху хартия впечатленията си от дехуманизираните американци ден след ден, година след година — тоест това, което вижда със собствените си очи, Алгрен на практика заявява следното: „Хей, в огромното си болшинство нещастниците, които чистосърдечно оплаквате, на практика са тъпи и зли човешки същества. Нима не виждате този прост факт?“
А защо отказва да омекоти своите разкази (както биха постъпили повечето писатели) с включването на благородни персонажи, на хора, които все пак притежават мъдрост и мекосърдечие, за да помагат на оскотелите? Защото у него съществува болезнена привързаност към истината. И именно тази привързаност е причина за слабата му популярност. Опитът го убеждава, че алтруистите се срещат толкова рядко, колкото еднорозите. Това важи с особена сила за Чикаго, който, по собствените му думи изказани пред мен, е „единственият голям град в САЩ, където с лекота можеш да купиш свободата си, дори ако извършиш убийство“.
Тук възниква следният въпрос: нима Алгрен е очаквал да постигне нещо с тази своя смайваща искреност? Според мен отговор на този въпрос ни предлага самият той, в предговора си към настоящата книга. Доколкото го разбирам, той ще бъде доволен, ако се съгласим с тезата му, че бедните, не особено умни и лишени от късмет хора трябва да бъдат уважавани, просто защото оцеляват. Независимо от факта, че са принудени да оцеляват по начин, който в очите на по-големите късметлии е безспорно недостоен, често в ярко противоречие с възприетите човешки добродетели.
Сега ми се струва, че песимизмът на Алгрен по отношение на живота е песимизмът на Христа. От Библията знаем, че Христос е проявявал жив интерес към живота на онеправданите и не е бил в състояние да отмести очи от тях. Макар да не е виждал нищо утешително в бъдещето им, макар да е знаел що за живот ще водят под управлението на Цезар. И прочие, и прочие… На някаква хуманност тези парии биха могли да разчитат едва след смъртта си.