Днес, в деня на петдесетгодишнината на Джил, ние трябва да сме благодарни за нейното неформално образование. Защото, слава Богу, тя не е имала друг избор, освен да приема житейските възгледи на младежите такива, каквито ги е чувала. Липсата на специализирано образование я спасява от неизбежните при обратния случай интерпретации и псевдонаучни тълкувания, които биха провалили всичко. Тя се чувства длъжна просто да записва това, което споделят децата — добро или лошо, — а после да ги снима…
Нейните книги не са теоретични. Те са пряка и точна документация, която или приемате, или не. Те са изцяло органични, надигат ствол от плодородната почва на живота като младо ябълково дръвче.
Бъдещите изследователи вероятно ще се запитат дали фотографиите на Джил в настоящата книга са ретуширани. Не са. Оставени са така, както са били направени. Ако могат, нека обяснят как с течение на годините тази жена става все по-хубава…“
Ето и остроумния текст, с който завършва този festschrift. Той е написан от един от най-любимите фотографски обекти на Джил — човекът на словото Джон Ъпдайк:
„Блясъкът в очите на хиляди писатели, чиито лица си запечатала върху лентата, отразява част от миловидното ти лице зад камерата. Как успяваш да смекчиш израженията на тези сурови мъже, окаменели от постоянния си контакт с жлъчта на живота? — Юдора, Тенеси, Анаис, Кърт, Сол, Гор, Бил, Джим, Джоан, Труман, Тони, Лиз?…
Децата също се укротяват пред твоя обектив. Гледат като херувимчета в щракащата ти машинка, за миг забравили енергията — най-голямата привилегия на младостта. Днес завършва петото десетилетие на твоя живот. Продължавай все така, о кралицо на «Лайката», нека светлината на твоята свещ бъде все така пророческа…“
ДЕСЕТА ГЛАВА
Малко след петдесетия рожден ден на Джил, Джон Ъпдайк изнесе една лекция в Индианаполис. Преди да тръгне, той се обади да ме попита какво трябва да знае за родния ми град.
Отговорих, че самият аз съм станал чужденец за този град, още по времето, когато Джил е била пеленаче.
— Мен също са ме канили да чета лекции там — добавих. — Но никога не съм изпитвал чувството, че се завръщам у дома.
Беше просто един от многото приятни градове в Америка, където хората проявяват любезността да ме слушат. Сред тях вероятно има и такива, които ме познават отдавна или са познавали родителите ми. Но това важи със същата сила и за Ъпдайк. Аз не бих се завърнал в родния си град заради тях, Ъпдайк също. Просто защото съм срещал стари съученици или децата им навсякъде — в Сан Диего, в Портланд, в Айова Сити, в Манхатън…
(Загадъчната актриса Мерил Стрийп, която не бях срещал нито веднъж през живота си, изскочи пред мен във фоайето на някакъв кинотеатър и съзаклятнически ми съобщи, че е била в една стая в общежитието на Васар с голямата любов на ученическите ми години.)
Неотдавна Випуск 1940 на гимназията „Шортридж“ чества своята 50-годишнина и по този случай получих списък с напълно изчезналите хора от този випуск (поне що се отнася до Индианаполис). Отговорих на организаторите, че едно от имената принадлежи на колега-биохимик в Бостън, който работи над процеса на стареенето, а друго — на доста известен музикант в Ню Йорк, който управлява музикалното наследство на Ричард Роджърс и Оскар Хамърстейн.
(Не отидох на събирането по повод тази 50-годишнина. Подобно на всички останали, аз също се страхувах от него, защото имах доста неприятни спомени от гимназията. А може би трябваше да отида и да си прекарам страхотно… За щастие на въпросната дата бях болен. Казвам за щастие, защото (да чукна на дърво) винаги се разболявам, когато трябва. Вирусна бронхопневмония ме спаси от опитите да стана химик през 1942-а. През 1980-а изкарах някаква форма на дизентерия, която за малко не ме прати в отвъдното, но след като в продължение на трийсетдневна карантина играх до насита билярд „до осмия удар“ в една заключена болнична стая, нещата се разминаха.)
Казах на Джон, че доколкото ми е известно, Индианаполис е единственото селище в историята на тази страна, чието местоположение е било определено с молив и пергел. Новосъздаденият щат Индиана имал формата на правоъгълник, чийто долен край бил доста назъбен, но не от човешка ръка, а от действието на водата, която се подчинявала на законите на гравитацията. Човеците свършили друго — теглили диагонали под формата на „Х“ върху картата на щата и обявили, че столицата ще бъде там, където тези диагонали се пресичат, а името й ще бъде Индианаполис. Така и станало. (По-късно се оказало, че липсват естествени водни пътища за удобен транспорт, но железниците успешно ги заместили.)