Нас с О’Хеър ни направиха батальонни разузнавачи — всеки батальон разполагаше с шест такива бройки. По време на бой трябваше да се промъкваме на вражеска територия и да разузнаваме предните позиции на врага, по възможност без да ни хванат. О’Хеър получи тази длъжност, защото го бяха обучавали за разузнавач по време на Общата подготовка, а мен ме взеха вероятно, защото досието ми от РОТС винаги е пътувало с мен, защото си нямах понятие от оръжие и тактика, и накрая — защото бях трудно забележим със своите метър и деветдесет… С изключение на О’Хеър, никой не знаеше, че съм пропуснал Общата подготовка. Не споделях този факт по простата причина, че някой може би щеше да реши да я изкарам набързо, а аз никак не бях настроен да трамбовам плаца. Освен това не исках да се разделям с О’Хеър.
Хубавото на Кемп Атърбъри беше, че е на две крачки от Индианаполис и аз имах възможност не само да спя в собственото си легло, но и да ползвам семейната кола през уикендите. Мама почина точно през един от тези уикенди, а сестра ми Алис роди първото й внуче шест седмици по-късно, някъде около датата на десанта в Нормандия. (По-късно аз осинових момченцето, заедно с двете му братчета.)
И тъй, нашата шибана дивизия най-сетне прелетя океана, а броени чаове по-късно влезе в бой. Поверена й беше защитата на 120-километрова фронтова линия срещу последното мащабно настъпление на германците в тази война. Времето беше отвратително, имаше страхотна снежна виелица. Германците бяха облечени в бели халати, докато ние бяхме лесни за откриване, тъй като униформите ни имаха цвят на кучешко лайно. Да не говорим, че изобщо не бяхме подготвени за бой. Обещаните бойни ботуши така и не пристигнаха, а единственото оръжие, до което ние с О’Хеър имахме достъп, се оказа връзка запалителни гранати. Сами разбирате, че имахме всички шансове да изиграем ролята на бенгалски огън… Така и не видях нито един наш танк или самолет. Бяхме в положението на полската кавалерия, хвърлена срещу немските бронетанкови дивизии през 1939-а. И, разбира се, загубихме. (Какво ДРУГО можехме да направим?)
Много години по-късно Ъруин Шоу, автор на прекрасния военен роман „Младите лъвове“ (което обаче не му помогна да стане член на Американската академия за литература и изкуство), откровено призна, че изобщо не БИЛ ЧУВАЛ за нашата дивизия. В същото време помнеше наизуст номерата на всички останали. В Индианаполис обаче бяхме голяма работа. Тамошните хора имаха чувството, че сме ТЯХНАТА дивизия, просто защото казармата ни беше съвсем близо до града. За тях бяхме герои…
(Другите герои на Индианаполис включват имената на всички от смелия екипаж на крайцера „Индианаполис“, който пренася до Гуам първата атомна бомба, впоследствие хвърлена над Хирошима. По-късно японските камикадзе го потопяват, а голяма част от екипажа става жертва на акулите. ТОВА се казва война, особено ако я сравняваме с шоубизнеса на Рейгън и Буш, решили да нападнат малки и относително беззащитни държави, за да отвлекат вниманието на обществеността от престъпленията на най-близките си приятели, направили внушителни вноски в предизборните им кампании.)
И тъй, ние с О’Хеър останахме щастлива брачна двойка и по време на пленничеството. (В края на този период си направихме няколко снимки. Всички на тях са бивши студенти и бивши пехотинци — безпомощни млади хора без самочувствие, лишени от перспектива и водач.) След войната, макар и женени мъже, ние продължавахме да се интересуваме един от друг и поддържахме постоянен контакт. Това приключи в полунощ на 9 юни 1990 година — датата, която ще помня до края на живота си. Тогава почина моят боен другар.
Още няколко думи за Индианаполис. Не за крайцера, а за града.
Аз извадих късмет, че съм се родил там. (За разлика от Чарлз Менсън, който НЕ ИЗВАДИ късмет, че е роден там. Подобно на повечето хора, той изобщо няма късмет, че се е родил.) Този град ми даде основно и средно образование, които се оказаха далеч по-добри и по-пълноценни от всичко, научено в петте университета, в които съм следвал (Корнел, Бътлър, Политехниката „Карнеги“, Тенеси и Чикаго). В Индианаполис имаше отлични библиотеки, а хората, които работеха там, ми се струваха истински ангели на познанието. На всяка крачка се срещаха евтини кина и джаз-клубове. Градският симфоничен оркестър беше на много високо ниво, а аз вземах уроци по кларнет от самия му солист — Ернст Михаелис. (Преди няколко години си тръгнах от някакъв купон в една кола с Бени Гудман и получих възможността да му направя следното признание: „Господин Гудман, едно време и аз свирех на «сладко коренче» с дупки като вас…“)