По онова време само наистина тъпите и БОГАТИ копелета на Индианаполис ходеха на подготвително училище. (Познавах някои от тях и трябва да ви кажа, че след като завършиха в места като „Андоувър“, „Ексетър“ и „Сейнт Пол“, те пак си останаха богати и тъпи копелета.) По тази причина, след като се преместих да живея постоянно на Изток, аз бях дълбоко удивен и ядосан от факта, че много хора си позволяват да определят моралния и интелектуален тон на цялата страна, само защото са завършили някое подготвително училище! (Моето лично нещастие се криеше в на пръв поглед незначителната подробност, че прекалено много от тези хора бяха станали литературни критици. Ще ме преценяват хора от академията „Диърфийлд“?! От АКАДЕМИЯТА „Диърфийлд“?! О, я стига!)
Но да се върнем на Бърнард В. О’Хеър.
В един от няколкото посветени на смъртта му материали в пресата на Нортхамптън Каунти, Пенсилвания (някъде към средата) пишеше следното: „Той попада в плен при бомбардировките на Дрезден, заедно с писателя Кърт Вонегът, с когото са неразделни“.
Друг посмъртен материал го нарича „един от най-уважаваните и колоритни адвокати в Нортхамптън Каунти“, а трети — просто „злобар“.
Някъде около месец преди смъртта му изнесох лекция за запалителните бомбардировки в Националния музей на аеронавтиката и космонавтиката във Вашингтон. Тя беше част от серия лекции под общото заглавие „Наследството на стратегическите бомбардировки“ и започваше така:
— Не е прието да започваш лекция, като се отказваш от правата, които ти се полагат в подобни случаи. Първото и основно правило на ораторите гласи: никога не се извинявай!
Но моят случай е малко по-особен. От мен се очаква да говоря за бомбардировките, опожарили един германски град, а едновременно с това името ми е откровено германско. Затова смятам за уместно още в началото да подчертая, че никога не съм бил сред поклонниците на нацистката военна машина, какъвто беше моят главнокомандващ (също от германски произход) — генерал Дуайт Дейвид Айзенхауер. Както неговите прадеди от Германия, така и моите, са станали американци, далеч преди на входа на нюйоркското пристанище да бъде издигната прословутата Статуя на свободата.
Аз бях батальонен разузнавач, РПК, който беше пленен на германската граница през декември 1944 година, по време на сраженията за Булже. Поради това стечение на обстоятелствата се озовах в Дрезден и видях със собствените си очи (като изтощен до смърт от непосилна работа военнопленник) въздушното нападение със запалителни бомби на 13 февруари 1945-а. По това време германската армия беше в отстъпление по всички фронтове, нейните войници и офицери масово се предаваха в плен. Те не разполагаха с почти никакви самолети и градовете им (с изключение на Дрезден) отдавна бяха превърнати в руини. Войната свърши само няколко месеца по-късно, на седми май.
През май бях освободен и аз, това стана в съветската зона. Преди да се завърна при своите, прекарах известно време с оцелели концлагеристи и чух техните истории. Вече бях отскочил до Аушвиц и Биркенау, бях видял купищата грижливо складирани човешки коси и детски обувки. Зная какво е холокоста, приятел съм на Илай Уайзъл.
Главната причина за тези встъпителни думи е изявлението на някогашния отличен студент и днешен мъдър мислител Джордж Уил, който твърди, че в „Кланица пет“ аз представям холокоста по твърде тривиален начин. Намирам това изявление за изключително неуместно, надявам се и вие да мислите така.
Вече съвсем не са малко тези, които могат да опишат как се чувства един мирен и невъоръжен гражданин по време на въздушна бомбардировка. Вероятно са милиони. Последните новоприети в този клуб живеят в най-бедните предградия на Панама Сити, докато виетнамци и камбоджйици отдавна са стари членове.
Колко души в тази зала са били обект на нападение от въздуха, без да са били участници в някакво сражение? (Около дванайсет.)
Опожаряването на Дрезден от въздуха беше главно английско начинание. Американските пилоти (с някои от които съм разговарял) са пускали най-вече бомби с голяма разрушителна сила — като увертюра към нощния килим от запалителни заряди, при това денем. После идват англичаните. На предварително определена дата, в точно определен час на нощта. Кои са били целите им? Целият град. Нямаше начин да ги пропуснат. И градът се превърна в една огромна факла, опустошен от огненото торнадо. Човекът, който ме интервюира при постъпването в Чикагския университет след войната, се оказа един от американците, хвърляли бомбите над Дрезден през деня, без да срещат никаква съпротива. „Мразехме това, което правим“, сподели той.