Но според мен повечето от англичаните са се чувствали другояче. Те искаха да отмъстят за нощните атаки над Лондон, за сриването на Ковънтри, за унижението си при Дюнкерк. Докато американците нямаха такива сметки за уреждане. Ако бяха чували за ужасите в нацистките концлагери, може би и те щяха да изпитват чувство на отмъщение, но по онова време светът все още не знаеше нищо за тях.
Американците горяха от желание да отмъстят за Пърл Харбър. Но те щяха да го направят по-късно, когато му дойдеше времето, пак с подкрепата на англичаните. И пак, когато изходът от войната вече ще бъде почти ясен.
Унищожението на Хирошима — най-голямото военно престъпление в човешката история, е извършено изцяло на расистка основа, но все пак има известно значение от военна гледна точка. Преди няколко години бях в Токио, заедно с Уилям Сароян, който ми каза: „Слава Богу, че пуснахме атомната бомба. Ако не беше тя, сега щях да съм мъртъв“. В деня, в който бомбата изпепели Хирошима, той е бил морски пехотинец в Окинава и се е готвел за настъпление срещу главните японски острови. А аз съм абсолютно убеден, че по време на тази битка щяха да загинат повече японци и американци, отколкото бяха превърнати в пепел в Хирошима.
Но бомбардировката на Дрезден беше нещо друго. Тя бе едно чисто емоционално събитие, в което не личи дори следа от военно-стратегически цели. Германците умишлено не бяха разположили там нито военни заводи, нито значителни арсенали или войскови съединения. Целта им беше Дрезден да остане нещо като островче на спокойствието за бежанците, ранените и всички останали хора, пострадали по един или друг начин от войната. Там нямаше дори бомбени убежища, да не говорим за някакви зенитни подразделения. Този град има славата на световен център на изкуството и културата, като Париж, Виена и Прага, този град е красив като сватбена торта. Повтарял съм много пъти това, което ще ви кажа сега. Казвал съм го на висок глас, писал съм го на хартия: бомбардировката на Дрезден не допринесе за настъплението на съюзническите войски дори с метър напред. Нямаше войник на Съюзниците, който благодарение на нея да излезе от германски плен дори секунда по-рано. От нея спечели един-единствен човек на този свят и този човек съм аз. Изчислявайки какъв хонорар ще получа тази вечер, аз стигам до заключението, че ми се падат около пет долара на труп.
Никой не изпитва особена охота да спори с мен, когато казвам това. А аз съм го казвал не само тук, а и в Англия, Франция, Скандинавия, Полша, Чехословакия и Германия. А може би и в Мексико, но не съм много сигурен…
Парадоксалното в случая е, че аз съм не само единственият печеливш от тази бомбардировка, но и един от хилядите й провали. Защото не умрях, макар че беше направено всичко възможно, за да умра. Сякаш бомбардировачите са знаели къде точно се намирам и са се старали да ме запазят. Това, разбира се, не е така. Те не са знаели кой какъв е и къде се намира, нито пък им е пукало. Техните държавни ръководители са искали само едно — да опожарят този град до основи и да убият колкото може повече хора с огън, дим и липса на кислород или с комбинация между трите…
Приложена е същата схема, която по-късно се използва и при бомбардировката на Хирошима, но с тази разлика, че техниката все още не е толкова съвършена и долу, под бомбите, се намират бели хора.
Аз напълно разбирам липсата на дискриминация у бомбардировачите по отношение на това, което се набира под тях. Защото те се ръководят от една съвсем ясна и конкретна максима: независимо дали онези долу са активни поддръжници на Хитлер, или са просто хора, които не са успели да го свалят, те играят може би малка и косвена, но все пак определена роля — тоест имат вина за нацистките престъпления срещу човечеството. Заедно с още деветдесет и девет американски военнопленници, аз работех в една дрезденска фабрика, която произвеждаше малцов сироп с витамини за бременни жени. Тоест — за жени, които ще родят нови безсърдечни войници. Добре поне, че не бяхме доброволци. Нас ни принуждаваха да работим под въоръжена охрана — точно както е записано в Женевската конвенция за третиране на военнопленниците. Ако бяхме офицери или волнонаемни, ние нямаше да бъдем в Дрезден и нямаше да бъдем принуждавани да работим. По всяка вероятност щяхме да сме в някой голям затвор, някъде из провинцията.