Вече споменах, че получавам около пет кинта за всеки овъглен труп. Но тази цифра е доста произволна, просто защото аз никога няма да науча точната бройка на труповете след бомбардировката, нито пък ще разбера нещо за душите, които са ги обитавали. Чувал съм какви ли не цифри за жертвите — вариращи от 35 000 до 200 000. Най-високите и най-ниските от тях са без съмнение с политически оттенък — според това кой как желае да представи жестокостта на въпросното въздушно нападение. Но цифрата, която ми се струва най-близо до истината и която съм чувал от хора без политически амбиции, е някъде около 135 000. Тоест — повече, отколкото са загинали в Хирошима. Броят на населението на Дрезден от онова време си остава загадка, тъй като там ежедневно се стичаха огромни потоци бежанци, както от Източния фронт, така и от другите бомбардирани градове.
След бомбардировката труповете са толкова много (най-често навряни из мазетата), че представляват сериозна заплаха за здравето на оцелелите. По тази причина се пристъпва към масовото им кремиране — трупат ги на купчини по площадите или пък вкарват огнепръскачките направо в мазетата. Без никой да си прави труда да ги брои или идентифицира. Днес за повечето от тях се казва, че просто са изчезнали в края на Втората световна война. По онова време градът е пълен с поляци, използвани за робски труд. И днес техните роднини и близки вероятно казват само едно — хората са били депортирани в Германия и никога вече не са се завърнали…
За коренното население на Дрезден може да се каже следното: по време на бомбардировката там почти не е имало здрави мъже на възраст от шестнайсет до петдесет. Тези спесимени са били другаде — водили са сражения, умирали са, предавали са се в плен или просто са дезертирали, но другаде — не в Дрезден. Веднъж великият германски писател Гюнтер Граас, който по време на войната е бил все още дете, ме попита през коя година съм роден. Деветстотин двайсет и втора, отвърнах. А той каза, че в Германия, Австрия и Съветския съюз няма живи мъже на моята възраст. И това не беше далеч от истината.
Между неидентифицираните и непреброени мъртъвци в мазетата на Дрезден несъмнено е имало военнопрестъпници или роднини на такива, имало е есесовци и гестаповци. И те са си получили заслуженото. Може би всички жители на Дрезден са си получили заслуженото, с изключение на невръстните дечица. Веднъж попитах един друг велик германски писател — Хайнрих Бьол, коя е най-опасната черта на германците и той отвърна: подчинението.
Но тук трябва да призная, че докато изнасях трупове от мазетата и ги хвърлях на кладата пред очите на роднините и близките на безследно изчезналите, аз не изпитвах нито гордост, нито удовлетворение. Всички тези хора очевидно са били убедени, че така ми се пада — да мъкна обгорели трупове под дулото на насочен автомат, — просто защото моите сънародници са причина за тези трупове. Но може ли някой да каже какво всъщност са мислили те? Може би в главата им е било празно, също като в моята…
Това беше един ад, но той вече е минало. Четирийсет и пет години изтекоха оттогава…
Макар и без никакво военностратегическо значение, бомбардировката на Дрезден беше истински шедьовър. Тя бе една огромна кула от огън и дим, издигната в чест и памет на всички онези, които изгубиха живота си или бяха безнадеждно осакатени от неописуемата алчност, суета и жестокост на Германия. А като последица от Първата световна война, англичаните и американците, издигнали тази кула, бяха, също като мен, възпитани в дух на пацифизъм…
Впоследствие светът щеше да види още две подобни кули — вече самостоятелно дело на американците. А когато вятърът ги разсейва и под тях се разкриват единствено пепелища, аз вече съм си у дома, в Индианаполис. Тук ще направя едно признание: въпреки че бях пряк свидетел, при това на земята, на последиците от тоталното унищожение, аз възприех двете огнени кули в Япония като произведения на изкуството. Бяха прекрасни!
Разбирате колко съм бил побъркан, нали? Давате си сметка колко сме били луди всички!
И днес си оставаме луди. Защото приемаме съвсем спокойно въздушните нападения над цивилното население на градове и села, независимо дали сме ги обявили предварително или не, независимо дали сме обявили война или не. Дори нещо повече — ние се гордеем с тях, възприемаме ги като символ на национална гордост, по подобие на Камбаната на свободата…
Кой ще има смелостта да признае, че в убийството от въздуха на осиновената дъщеря на Муамар Кадафи (който е извършил акта на осиновяването по съвсем същите подбуди като моите) има нещо много сериозно и много обезпокояващо? Във всеки случай това не е „Ню Йорк Таймс“, нито пък „Уошингтън Поуст“. Не са известни телевизионни звезди като Макнейл и Лерър, като Брокоу, Радър и Дженингс. Не съм и аз…