Върху подобна мъдрост може да се гради философията единствено на мъжете от бялата раса. За съжаление тя може да се открие на почти всяка страница от Светата Библия…
Миналата седмица присъствах на официален обяд в чест на заместник-председателя на Съюза на филмовите дейци в СССР — един много любезен и мил човек, изпълнен с оптимизъм за бъдещето. По време на обяда го затрупваха с въпроси за гласността и всичко останало. Наистина ли ще има по-голяма свобода в родината му? Какво ще каже за политическите затворници, които все още са в Гулаг и психиатричните болници? Ами за евреите, на които не позволяват да емигрират? И прочие, и прочие…
Човекът отвърна, че експериментът за повече свобода и справедливост едва започва, но в областта на изкуството вече се забелязват оптимистични неща. Вдигната е забраната върху всички доскоро неодобрени от властта книги и филми. А търсенето на книги с дисидентска тематика е толкова голямо, че в страната се изпитва остър недостиг от хартия. Хората на изкуството и интелектуалците са изключително въодушевени, но това не може да се каже за обикновените трудещи се, за които свободата на словото не е стока от първа необходимост. Те изчакват да видят дали гласността ще подобри живота им по някакъв начин — дали ще могат да получават по-добра храна и подслон, по-хубави дрехи, автомобили, домашни потреби и всичко останало от този род. За съжаление тези неща не били сред непосредствените придобивки на свободата…
Алкохолизмът в тази страна представлява не по-малък проблем от алкохолизма и употребата на наркотици тук, у нас. Това са проблеми на общественото здраве, които нямат нищо общо с политическите свободи.
Това, което става там, действително е добро. Народът на тази велика страна може би най-сетне ще получи свобода, за която предшествениците му дори не са сънували. Ако този експеримент продължи достатъчно дълго (само шепа хора са в състояние да го прекратят завинаги), можем да очакваме, че съветските граждани скоро ще разберат една от основните истини на живота. А именно, че свободата, както и добродетелността, могат да носят не само удовлетворение, но и разочарование. Тук, а и из почти целия свят, хората се стремят към далеч по-материални награди…
След официалната част аз се впуснах в известни разсъждения относно продължаващия вече две столетия експеримент със свободата в собствената ми страна. Съветският съюз е „рай за работническата класа“ едва от 1922 година — по едно съвпадение годината, в която тук — в Страната на свободата, съм се родил аз.
Казах на нашия гост (с помощта на преводач), че Съветския съюз може би не се справя толкова зле, тъй като в моята родина робството е останало законно цели сто години след Декларацията за независимост. След което добавих, че дори обожествяваният Томас Джеферсън е бил робовладелец…
Не казах нищо за геноцида над индианците, станал по времето на прадядо ми. Това би било прекалено. По принцип не обичам да говоря, а дори и да мисля за това. Слава Богу, че и в училище не го изучават в подробности…
В моята родина също тече експеримент по отношение на гласността. Неговата цел е да превърне жените и представителите на етническите малцинства в равни на белите мъже, при това по цивилизован и хуманен начин, в пълно съответствие със законите. Това би обрекло на забрава постулатите на древните мъдреци, чиито трудове нашата младеж уж загърбвала за сметка на рокендрола.
Струва ми се, че най-подходящият отговор на американския народ по повод обвиненията на кралските астрономи в този смисъл трябва да звучи така: „Почти никой от древните мъдреци не е вярвал искрено в равноправието, вие също. Но за разлика от вас, ние вярваме в него!“
Липсва ли ми нещо от Съединените щати на моята младост? (Ако не се брои самата младост, разбира се.) Да. Едно нещо ми липсва толкова много, че едва издържам: свободата и невежеството по отношение на тъжния факт, че съвсем скоро човешките същества ще превърнат тази влажна, синьозелена планета в необитаемо място за човешки същества! Нищо не може да ни спре. Ние ще продължаваме да се размножаваме като зайци. Ще продължаваме да развиваме технологии с непредвидими странични ефекти. Ще правим козметични ремонти на огромните си градове, които вече са започнали да се разпадат. Ще продължаваме да чистим само малка част от мръсотията, която произвеждаме…
Да речем, че след стотина години тук ще пристигнат човечета с летящи чинии или ангели, само за да открият, че сме изчезнали като динозаврите. Какво послание да им оставим? Какво да издълбаем с огромни букви по стените на Големия каньон?