Преди да произнеса злощастното си слово пред студентите от МИТ, аз разговарях с някои от тях за Звездните войни и за убеждението на Роналд Рейгън, че с помощта на сателити, лазерни лъчи, хвърчила и Бог знае още какво ние ще бъдем в състояние да изградим един невидим купол над главите си, който на всичкото отгоре ще бъде напълно непробиваем за вражеските ракети. Според тях подобен щит трудно може да действа, но всички бяха готови да работят в тази насока. (Защо пък ДА НЕ НАПРАВИМ консул коня на Калигула?)
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Преди години, докато следвах антропология в Университета на Чикаго, любимият ми професор беше доктор Робърт Редфийлд. По онова време идеята за сходното и предвидимо развитие на различните общества към една по-висша (викторианска) форма на цивилизацията беше подложена на сериозна критика. Става въпрос за постепенното преминаване от по-нисши към по-висши фази — например от политеизъм към монотеизъм или, да речем — от тамтамите към симфоничния оркестър. По всеобщо убеждение такова животно като културна еволюция никога не е съществувало. На всичко това доктор Редфийлд каза: „Я почакайте за момент“. После на всеослушание заяви, че може да убеди всеки непредубеден слушател в съществуването на отделните фази в развитието на всяко общество. Както минали, така и бъдещи. Нарече тези фази „неизбежни“ и подробно ги описа в едно есе със заглавие „Фолклорното общество“.
При първичната фаза на своето съществуване Фолклорното общество е затворено и обитава територия, която смята за своя собственост. То се е родило там и това е неговата родина. Границата между живите и мъртвите е незначителна, роднинските връзки са тесни и плътно преплетени. Има наличие на нещо като „общо споразумение“ относно житейските ценности, както и правила за поведение в редките спорни случаи.
Всяка пролет доктор Редфийлд изнасяше публични лекции за фолк-обществото. Според мен те се радваха на широка популярност, главно защото предлагат на повечето от нас нещо като научно обоснован съвет в търсенето на дълбоко и трайно вътрешно удовлетворение от живота. На даден етап всички изпитваме желание да създадем свое фолк-общество или да се присъединим към такова. (Нека не забравяме, че всичко това се случва през 40-те години, далеч преди възникването на комуните, „Децата на цветята“ и днешните неформални групи, обединени от музикални или идеалистични предпочитания.) В своя труд доктор Редфийлд решително осъжда проявата на сантименталност по отношение на живота, наричайки я ад за всеки, който притежава богато въображение, неутолимо любопитство и вътрешна нужда от новаторски експерименти. Или от непреодолимо влечение към абсурдното. Въпреки това аз лично често се улавям, че мечтая да живея сред малка и изолирана групичка свои съмишленици — на някое място с умерен климат, на горска полянка в близост до езеро (между другото, това е идеалното място за всяка мечтателна девица, която се оказва с главата на някой еднорог в скута). Синът ми Марк откри и финансира една такава комуна в Британска Колумбия, а след това я описа в книгата си "Експрес „Рай“. (В книгата „Връбница“ аз отбелязвам, че синовете винаги се опитват да превърнат в действителност фантастичните мечти на своите майки. Но тук се натъкваме на друго — когато синът превръща в действителност нереалните мечти на баща си. За известно време това ми подейства много добре.)
Посредниците от агенциите за недвижими имоти ни внушават, че ако купим или наемем имот в този или онзи район, ние по един или друг начин ще бъдем готови да се включим в някое фолк-общество. Нещо подобно се въртеше в главата ми, когато напуснах „Дженерал Илектрик“ и се преселих на Кейп Код. (Живях там в продължение на двайсет години — първо в Провинстаун, после в Остервил, и накрая — в Барнстейбъл.) Но там нямах никакви роднини, не бях англосаксонец, нито пък потомък на мореплаватели и колонизатори. По тази причина много малка част от идеите ми (обект на постоянен контрол от списания и специализирани книги) съвпадаха с идеите на моите съседи. По тази причина, когато напуснах това място, му бях толкова чужд, колкото и когато се заселих там. (Малко след като се настаних на Кейп Код, аз си предложих услугите като доброволец-пожарникар. Направих го, защото вече имах известен опит в това отношение — бях пожарникар и в Алплоз, Ню Йорк, намира се съвсем близо до Скенектади. Все едно, че бях абсолвент от Йейл, който иска да стане член на „Череп с кръстосани кости“.)
Не храня никакви илюзии и по отношение на това, че съм част от живописното селце, в което пиша в момента. Името му е Сагапонак, намира се в Лонг Айланд. В пощенската си кутия намерих едно циркулярно писмо от Службата за противопожарна охрана, в което ми искат пари. Изпратих им. Най-близкият ми съсед е художникът Робърт Даш, който е много доволен от високия жив плет около имота си, просто защото така не вижда нищо извън собствения си двор. (Може и да не вижда, но храстите не могат да спрат шума. Веднъж Труман Капоти ми дойде на гости, настанихме се в задния двор и започнахме да си бъбрим. А Даш решил, че ме е спипала леля ми — някоя стара мома! Сериозно — сам ми го каза…)