(Очаквах това да е лесна глава, голяма част от която ще бъде идентична с Национален парк „Небостъргач“ — още един от материалите ми в „Аркитекчъръл Дайджест“. Но материалът стана кофти. Направо се учудих, като го видях отпечатан. Причината е все още живата ми мечта да стана член на някое фолк-общество. Това е Светия граал за мен и противно на всякаква логика, аз продължавам да вярвам, че някой ден ще го открия. Така че настоящата глава включва ПАРЧЕНЦА ФИЛЕ от онова есе, които не са оградени с кавички — един доста тромав опит да звучи научно. На кого му пука, между другото?)
По-голямата част от времето си прекарвам в Манхатън, точно срещу жълтата къща, в която дълги години е живял И. Б. Уайт. Той и жена му Катрин — и двамата жив пример за културните, елегантни и духовити обитатели на Манхатън — се бяха преселили в Мейн няколко години преди аз самият да се озова на въпросното място. (Мейн? Свети Пазителю! Мейн!)
Стана така, че особената атмосфера на Манхатън ми бе разкрита от един чужденец, въпреки че не говорехме общ език. Той беше великият турски писател Яшар Кемал (едно щастливо и изпълнено с воля за живот копие на Ърнест Хемингуей, въпреки съдбата му постоянно да попада в затвора заради прегрешения на съвестта). Беше в Ню Йорк Сити за пръв път в живота си, двамата се разхождахме по Бродуей — посока от Шейсета улица към Сохо, с чести отклонения на изток и на запад от нея. Показах му очарователната стара къща на Една Сейнт Винсънт Милей, а след това го заведох на площад „Вашингтон“ и възкликнах: „Хенри Джеймс, Хенри Джеймс!“ (Точно както малко по-рано бях възкликнал: „Една Сейнт Винсънт Милей!“ Имената нямат нужда от превод, въпреки че бедният Яшар едва ли бе чувал за някой от двамата споменати автори.)
Нямам идея какви заключения си направи турчина. Но след като се прибра у дома (където отново — Бог знае за кой пореден път, го тикнаха в кафеза), той ми написа писмо, прилежно преведено на английски от жена му. Ето какво пишеше вътре: „Изведнъж разбрах! Ню Йорк ми принадлежеше толкова, колкото на всеки друг, ДОКАТО БЯХ ТАМ!“ Това е същността на онази част от Манхатън, в която се бяхме разхождали — същата част, която в своето есе за „Аркитекчъръл Дайджест“ наричам Национален парк „Небостъргач“…
Има хора, които надълго и нашироко ни убеждават, че част от Национален парк „Небостъргач“ е тяхна собственост. Това най-често става, като си слагат имената върху сгради и всичко останало, което може да бъде надписано. Но това е все едно да се подпишеш върху Големия каньон или Стария гейзер (който ще кипне в момента, в който пуснете в дупката малко прах за пране). Манхатън е феномен на геологията. Една огромна част от богатството на планетата е концентрирана върху малък остров от солиден гранит и това предизвиква толкова бурен растеж на кристалите, че откъдето и да погледнеш островчето, то прилича на кварцов таралеж.
Ако някога изобщо открия своето фолк-общество (а времето тече), то положително няма да е в Манхатън. Според доктор Редфийлд членовете на подобно общество трябва да живеят с чувството, че са се родили на дадено късче земя, което винаги е било тяхно и винаги ще си остане такова. Но вече споменах, че в Национален парк „Небостъргач“ никой не може да притежава нищо…
В речите си винаги съм твърдял, че доктор Редфийлд с неговото фолк-общество трябва да бъде почитан не по-малко от откривателите на витамините и минералите, които са толкова важни за доброто ни здраве и самочувствие. По време на продължителните си плавания моряците от Кралския британски флот са се чувствали зле поради недостиг на витамин С. Но когато започнали да смучат лимони, нещата бързо се променили. (По тази причина наричаме англичаните „лимони“. Техните моряци са се чувствали много неудобно от факта, че смучат този кисел плод.) Вече споменах, че мнозина от нас се затриват в търсенето на своето фолк-общество. Но витамините и минералите са истински, докато фолк-обществата (ако някъде все още съществуват такива) са лекарства-менте за болните като мен — нещо като „Зеленчуковите съставки срещу женските неразположения“ на Линда И. Пинкъм.