Една дума за търпимостта — нещо, което Втората световна война ни забраняваше да правим. Ще ви кажа, че търпимостта разруши света. Търпимост към какво? Към комунистите? Към неонацистите? Не! Търпимостта към онези, които се готвят за война. Едва ли мога да посоча народ, който не е изгубил свободата и богатството си, защото се е примирил със собствените си представители на тази порода.
Робите на този порок не могат да бъдат укротени за дълго. Те рядко ще кажат: „Кълна се, човече, отпуснеш ли ми достатъчно мангизи за двайсетина самолетоносача и една ескадрила Б-1, никога повече няма да те безпокоя…“
Пристрастяването започва съвсем невинно, още в детските години, при това с благословията на родителите — глътка шампанско по време на някое сватбено тържество, игра на покер с кибритени клечки през някой дъждовен следобед… А очакващите поредната война вероятно са получили първия си импулс край лагерния огън на Четвърти юли, радостно пляскайки с ръце.
Не всяко дете се пристрастява. Не всяко дете расте с изкушението да стане пияница или комарджия, нито пък изпитва желание да дрънка за лазерно поразяване на ракетите, изстреляни срещу нас от Империята на Злото. Обявявайки последните за пристрастени маниаци, аз не призовавам да лишим децата от всички военни игри и тържества. Дълбоко съм убеден, че най-много едно на стотина деца, пляскащи с ръце около лагерния огън, ще се превърне в зрял човек, който ще настоява да прекратим всякаква помощ за развитие на образованието, социалната справедливост, културата и изкуството, усилията да осигурим храна и подслон на нуждаещите се, и да насочим всичките си усилия към създаването на оръжия и амуниции.
Много държа да подчертая, че когато говоря за пристрастяване към ПОДГОТОВКАТА за война — повтарям: ПОДГОТОВКАТА ЗА ВОЙНА, — аз имам предвид пристрастяване към строежа на неуязвими бойни кораби, създаване на оръжия, срещу които няма защита, подтикване на гражданството да мрази една или друга част от човечеството, да отстранява едно или друго правителство (обикновено на някоя малка страна), единствено въз основа на предположението, че някой ден това правителство ще се подчини или ще помага на врага… Тук не говоря за пристрастяването към САМАТА война, което е нещо съвсем друго. Отчаяно пристрастеният към подготовката за война индивид желае да участва в пълномащабни бойни действия толкова, колкото алкохолизираният борсов агент желае да свърши с глава в тоалетната чиния на автогарата в Порт Оторити.
Трябва ли тогава пристрастените към някой порок да заемат отговорни длъжности тук, а и във всяка друга страна? Абсолютно не, защото първата им работа ще бъде да задоволяват своя порок, независимо колко ужасни могат да бъдат последствията, дори за самите тях…
Представете си, че имаме президент-алкохолик, който все още не е „ударил дъното“, а съветниците и помощниците му са същите алкохолици като него. Представете си ситуация, при която този човек е съвсем наясно, че още една глътка ще доведе до взривяване на цялата планета.
Той заповядва да изхвърлят от Белия дом всякакъв вид алкохол, включително лосионите за бръснене „Аква Велва“. Но късно през нощта изпада в ужасно състояние, умира за едно питие, едновременно с това се гордее, че такова питие няма. Отваря хладилника на Белия дом с благопристойното желание да изпие кутийка диетично пепси или някоя друга безалкохолна напитка. Но вътре, забравена зад големия буркан с френска горчица, се гуши една биричка „Коорс“.
Как според вас ще постъпи той?
Всичко това написах преди седем години и оттогава насам редовно го използвам в речите и беседите, които изнасям. (Ако не беше разпънат на кръста толкова рано, дори Иисус Христос щеше да се повтаря.) Спокойно можем да го класифицираме като майтап, просто защото аз само се преструвах на сериозен. (Следователно всички романи, пиеси и беседи могат да бъдат наречени майтап, тъй като слушателите или зрителите им спокойно си седят в стола и се оставят да бъдат обработвани — тоест оставят се да изпитват страх, обич или задоволство, докато всъщност нищо не се случва.)
Най-хубавият виц, който съм чувал (може би още едно от творенията на Хю Трой), се отнася за някакъв рекламен агент, който получил повишение и си купил бомбе, за да личи, че е станал шеф. Част от колегите му веднага направили същото, но бомбетата им били с други размери. Разбира се, те сторили това с единствената цел да си направят майтап и постоянно подменяли бомбето на новоизпечения шеф с някое от своите. И тъй, когато въпросният агент излизал на обяд или по работа, той вземал бомбето си от закачалката и го поставял на главата си. Веднъж то се оказвало малко (сякаш главата му се е подула), друг път се нахлузвало чак до ушите му (сякаш главата му изведнъж се е смалила)…