Преди време много ми харесваше следния виц. Въпрос: „Защо сметаната е по-скъпа от млякото?“ Отговор: „Защото кравите мразят да клечат над онези малки шишенца“… Но техническият прогрес ме принуди да изхвърля този виц от репертоара си. Просто защото сметаната вече не се продава в онези малки шишенца с широко гърло, над които да клечат кравите. Замених го с друг — от златното време на радио-комедиите. Става въпрос за Ед Уин, играещ началник на пожарната в сериала „Кръгъл глупак“. Всяка серия започва с някакъв объркан разговор, който Уин води по телефона. В един случай някаква жена звъни да съобщи, че къщата й гори. Уин я пита дали е пробвала да изгаси пожара с вода. Получил утвърдителен отговор, той отвръща: „Съжалявам, но ние не можем да направим нищо повече“. След което затваря.
(Ето какъв беше новият световен шампион на вицовете.)
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Предлагам ви част от проповедта, която изнесох от амвона на катедралата „Св. Йоан Богослов“ в Ню Йорк:
„Днес ще говоря за най-опасните последици от живота без водородна бомба. Такъв живот би трябвало да ни донесе огромно облекчение. Сигурен съм, че на всички ви е писнало да слушате как всичко живо ще се изпържи и изпари в огнения ад на радиацията. Това го слушаме вече една трета от текущото столетие, веднага след като пуснахме атомната бомба над жълтите обитатели на Хирошима. Те ПОЛОЖИТЕЛНО са се изпържили и изпарили.
Но до какво в крайна сметка опираме, след всичките приказки на темата пържене и изпарение, причинени от една авангардна технология? До смъртта на нашата стара приятелка… Защото не бива да забравяме, че светицата Жана Д’Арк се е изпържила и изпарила на кладата, без помощта на никакви модерни технологии. И е умряла. Хората от Хирошима също са умрели. Смъртта си е смърт.
Колкото и да са изобретателни, учените никога няма да открият начин да направят мъртвите по-мъртви. Тъй че, ако се страхувате някой да не хвърли водородна бомба над главите ви, вие просто се страхувате от смъртта. В този страх няма нищо ново. Смъртта ще ви заплашва и без водородната бомба. А какво е смъртта? Липса на живот. И винаги ще бъде именно това.
Смъртта е нищо. Защо тогава да вдигаме толкова шум около нея?
А сега да вдигнем мизата, както казват комарджиите. И да говорим за съдби, ПО-ЛОШИ от смъртта. Когато достопочтеният Джим Джоунс вижда, че неговите последователи в Гвиана са изправени пред съдби, по-лоши от смъртта, той ги черпи с една напитка, представляваща смесица между антифриз и цианкалий. Ако нашето правителство види, че сме изправени пред съдби, по-лоши от смъртта, то ще засипе врага с водородни бомби, след което и нас ни чака същото. Когато му дойде времето, за всеки от нас ще има достатъчно от гореспоменатата напитка, образно казано.
Но как ще изглежда този момент?
Няма да ви губя времето в описание на съдби, които са малко по-лоши от смъртта. Да предположим, че ни окупира враг, който си няма понятие от прекрасната ни икономическа система. Фалират компании като «Браниф» и «Интернешънъл Харвестър», милиони американци остават без работа. Или друг случай — врагът, който ни окупира, проявява престъпна небрежност по отношение на грижите за децата и възрастните хора. Или пък не го е грижа за нищо друго, освен за оръжията, с които ще води Третата световна война. Да не дава Господ, но това са все изпитания, които можем да преживеем.
Сега нека си представим нещо друго: ние проявяваме глупостта да ликвидираме всичките си ядрени оръжия и цианидови коктейли, след което идва врагът и ни разпъва на кръст. Това е най-болезненото наказание, измислено от древните римляни. А те са добре запознати с болката. Така, както ние сме запознати с геноцида. Понякога са разпъвали на кръст стотици хора едновременно. Така са постъпили с оцелелите бойци от армията на Спартак, предимно избягали роби. Разпънали са ги до един. Редицата кръстове е била дълга няколко мили.
Ако се окажем на кръста, с продупчени от пирони ръце и крака, дали няма да пожелаем водородната бомба? Дали няма да мечтаем за нея, като носител на всеобщата смърт? Отговорът без съмнение е да.
Знаем за един индивид, разпънат на кръст преди двайсет столетия. Той със сигурност е притежавал възможността да прекрати не само собствения си живот, но и живота на всички останали (същата възможност притежаваме както ние, така и руснаците). Но вместо да го направи, Той предпочита агонията и единствените Му думи звучат така: «Прости им, Господи, защото не знаят какво вършат»…