Може би трябва да обожаваме своите водородни бомби, а не да ги проклинаме. Защото има вероятност да се окажат яйцата, от които ще се излюпят нови галактики.
Какво може да ни спаси? Божествената намеса — със сигурност. Сега е моментът да се молим за нея. Да се молим да бъдем спасени от своята изобретателност. Както динозаврите положително са се молили да бъдат спасени от своята масивност.
Но изобретателността, която днес проклинаме, може би ще ни даде не само ракети и бойни глави, но и онова, което досега се е смятало за непостижимо — обединението на човечеството. Имам предвид главно телевизионните приемници.
Дори по мое време младият войник трябваше да помирише бой, преди да се разочарова от войната. Родителите му у дома са били не по-малко невежи от него, въобразявайки си, че той размахва меч и се бори с някакви чудовища. Но днес, благодарение на модерните комуникации, жителите на индустриално развитите страни изпитват отвращение от войната още от най-ранна детска възраст. Първото поколение телевизионни зрители в Америка изкараха една война и се прибраха у дома. А ние установихме, че никога до този момент не сме виждали ветерани като тях.
Какво кара виетнамските ветерани да изглеждат някак призрачни? Бихме могли да ги опишем като «ненапълно зрели». Те НИКОГА не са хранили илюзии по отношение на войната. Те са първите войници в човешката история, които още от най-ранна възраст са се нагледали на истински и измислени сражения и прекрасно знаят какво е войната — една безсмислена касапница, в която загиват обикновени хора като тях.
Някога ставаше така, че след завръщането си у дома ветераните шокираха своите родители, заявявайки, че всичко свързано с войната е отвратително, глупаво и антихуманно. Така са се почувствали родителите на Ърнест Хемингуей. Но самите родители на ветераните от Виетнамската война са били лишени от илюзии. Просто защото мнозина от тях са имали лични впечатления от нея, още преди да изпратят децата им оттатък океана. Благодарение на модерните комуникации американците от всички възрасти са били дълбоко отвратени от войната, при това далеч преди да затънем във виетнамското тресавище.
Благодарение на модерните комуникации бедните и лишени от късмет младежи на Съветския съюз, които в момента убиват и са убивани в Афганистан, са били дълбоко отвратени от войната, още преди кракът им да е стъпил там.
Благодарение на модерните комуникации същото може да се каже и за бедните, лишени от късмет младежи на Аржентина и Великобритания, които в момента се избиват на Фолкландските острови. «Ню Йорк Поуст» ги нарича «аржи» и «брити». Благодарение на модерните комуникации ние знаем, че те са доста по-одухотворени и прекрасни млади хора, за да бъдат наричани така, а това, което им се случва там — на ръба на Полярния кръг, — е много по-ужасно и срамно от един футболен мач…
Когато бях момче, рядко можеше да се срещне американец (пък и представител на всяка друга нация), който да знае нещо за чужденците. Тези, които знаеха, бяха специалисти — дипломати, изследователи, журналисти, антрополози. Но и те знаеха по нещо за строго определени групи хора — да речем за ескимосите, за арабите. Иначе и за тях, както и за учениците от Индианаполис, големи части от глобуса си оставаха terra incognita.
А какво става сега? Благодарение на модерните комуникации ние получаваме звук и картина от практически всяка точка на света. Милиони от нас са посетили повече екзотични кътчета на тази земя от изследователите и пътешествениците от моето детство. Много от вас са били на Тимбукту, много от вас са ходили в Катманду. Моят зъболекар току-що се прибра от Фиджи. И ми разказа абсолютно всичко за Фиджи. А ако си беше извадил пръстите от устата ми, аз също щях да му разкажа всичко за Галапагоските острови…
И така, ние вече знаем СЪС СИГУРНОСТ, че никъде по света няма потенциални врагове на човечеството, освен самите хора — които поразително приличат на вас или мен. Те се нуждаят от храна. Колко смайващо! Те обичат децата си. Колко смайващо! Те се подчиняват на своите лидери. Колко смайващо! Те мислят като съседите си. Колко смайващо!
Благодарение на модерните комуникации днес ние разполагаме с нещо, което никога досега не сме имали: възможността да жалим за убитите и ранените във всяка война, и от двете страни…
Преди трийсет и седем години празнувахме унищожението на почти цялото население на Хирошима, Япония, само защото комуникациите бяха скапани, а ние самите бяхме обладани от злобно расистко невежество. Бяхме убедени, че те са вредна паплач. Те мислеха същото за нас. Ако имаха възможност да изгорят всичко живо, например в Канзас Сити, те положително щяха да пляскат с малките си жълти ръчички и злобно да се хилят, показвайки изкривените си заешки зъби.