Защо ни е човек като Йозеф Гьобелс, който да ни убеждава, че убийството е толкова невинно занимание, колкото връзването на обувките? Достатъчно е да разполагаме с телевизионна индустрия, която е на пълна самоиздръжка и следователно може да оцелее, само ако привлича широка аудитория.
Това, което трябваше да кажа от онзи висок амвон, беше, че ние НЕ ОТИВАМЕ в ада. Защото отдавна вече СМЕ в ада, благодарение на технологиите, които ни учат какво да правим, вместо да е обратното. И тук не става въпрос само за телевизията. Става въпрос за оръжията, които могат да убиват на хиляди мили от нас и които се задвижват от подземни газове и са в състояние да накарат всяка дебела бабичка да лети с миля в минута, подсмърчаща и залепила ухо за радиото. И прочие, и прочие… (Би трябвало да запитам по какво всъщност се различава задвижваният от подземни газове автомобил или мотоциклет „Харли Дейвидсън“ от концентрирания кокаин? Можем ли да направим нещо по въпроса за непресекващия поток земни газове? И всички ли ще се върнем в каменния век, когато този поток секне?)
Би трябвало да добавя и още нещо по темата за отношението ни към войната, формирано с помощта на обикновените технологии. Става въпрос за магическата трансформация на рождения ми ден — 11 ноември. Първо в Ден на примирието, а после и в Ден на ветераните от войната. Когато бях дете, на тази дата всичко в Индианаполис замираше за една пълна минута (с изключение на чукането, предполагам). Това беше единайсетата минута на единайсетия час на единайсетия ден от единайсетия месец на годината. В тази минута през 1918 година е била прекратена Първата световна война. (Тя няма да започне отново чак до 1939-а, когато германците нахлуват в Полша, или може би до 1931-а, когато японците окупират Манджурия. Каква бъркотия, Господи!) В Деня на примирието разказваха на децата колко ужасно нещо е войната, колко срамна и сърцераздирателна е тя. И това беше правилно. Но според мен най-добрият начин да си спомняме за войните от всякакъв сорт е да се намажем със синя боя, а след това да се търкаляме в калта и да грухтим като прасета.
През 1945 година обаче Денят на примирието се превърна в Ден на ветераните от войните. В деня, в който изнасях своята проповед в „Св. Йоан“, посланието на 11 ноември вече имаше съвсем друго звучене — че ни предстоят още много войни, че този път ние сме готови за тях (кога ли пък не сме били готови!), че днес ветерани от войните могат да бъдат не само момчетата, но и момичетата (равноправие, няма как!).
Все още не бяхме убили онези хиляда панамци, които убихме по време на операцията за отвличането на техния държавен глава (между другото, платен агент на ЦРУ), по подозрение в трафик на наркотици. Ако го бяхме сторили, аз положително щях да говоря за това. Несъмнено щях да напомня на връстниците си думите, с които капитан Дж. У. Филип се обръща към екипажа на крайцера „Тексас“, пуснал котва в залива Сантяго по време на Испанско-американската война през 1898 година. (Американските деца, учили в обикновени училища, знаеха тези думи наизуст. Бас държа, че днешните деца не ги знаят.) Вследствие оръдейния огън на „Тексас“, испанският крайцер „Бискай“ е потънал в пламъци. Изправен пред екипажа си, капитан Филип казва: „Не се радвайте, момчета. Онези бедни дяволи умират там…“ По онова време войната положително е носела радостна възбуда, но пак си е оставала трагедия. Днес тя продължава да е трагедия, защото не може да бъде нищо друго. Но докато трепехме онези панамци, ушите ми — наострени по посока на висшите структури на властта в тази страна — долавяха само „браво“ и „ах, колко хубаво!“.
(Да, така е. В момента, в който приключвах последната редакция на настоящата книга, написана през 1990-а и отнасяща се за събития през 80-те години, нашата нация се радваше на великата си победа над Ирак. Изкушавам се да цитирам думите на една жена, изречени само седмица, след като престанахме да обсипваме с бомби и ракети своите противници: „Атмосферата в страната е такава, сякаш присъстваме на голям купон в просторен и богат дом. Всички са любезни и в приповдигнато настроение, но отнякъде се долавя отвратителна миризма, която става все по-силна и по-силна. Никой от гостите обаче не проявява желание да я забележи…“)
Роналд Рейгън е виждал война само на кино. Там всеки умира от щастие, че има възможност да се сражава. Ранените не вдигат шум, раните им никога не представляват отвратителна гледка, никой не умира напразно. Джордж Буш обаче си е чиста проба герой от войната, в това няма никакво съмнение. Но той е бил пилот, следователно за него войната е била спорт. Дяволски опасен, но все пак спорт. Пилотите почти никога не получават възможността да видят отблизо лицата на жертвите си. Докато за ветераните, сражавали се на земята, кошмарите с лицата или телата на убитите врагове са неразделна част от живота им. За щастие, аз самият не съм убил никого. Представете си какъв срам ще изпита пилотът на бомбардировач или изтребител, ако трябва да направи същото признание — че не е убил никого!