Като най-малкото дете на баща ни, аз последен разбрах, че той изпитва нужда от безкористното приятелство на човек от противоположния пол, просто защото майка ни (неговата съпруга) започваше да полудява. Късно нощем, само когато у дома нямаше външни хора, тя заливаше татко с разяждаща като киселина омраза. Като концентрирана солна киселина, която разяжда стъкленицата, в която е поставена, пробива масата и пода и стига чак до Ада…
(На практика солната киселина не може да разяжда восъка. В Корнел, където се учат главно инженерни специалности, често задаваха следния въпрос: „Ако откриете универсален разтворител, в какъв съд ще го съхранявате?“ Но най-близо до представата за универсален разтворител си остава водата. Само дето не може да се просмуква през стъкло…)
Във „Връбница“ изказвам определено предположение, че неоткритата и нелекувана лудост на майка ми се дължи по-скоро на вредните химикали, които е поглъщала, отколкото на вродена аномалия. Главно алкохол и неограничено количество барбитурати, купувани с официално издадени рецепти. (Тя не живя достатъчно дълго, за да се сдобие с рецепта на особено популярните днес амфетамини.) Склонен съм да вярвам, че болестта й е била наследствена, но в пълния списък на американските ми роднини по права линия (публикуван във „Връбница“) няма нито един с медицински доказани психически отклонения. Всъщност, какво от това? Аз не съм избирал дедите си, пък и винаги съм разглеждал съзнанието и тялото си като къща, която е била построена далеч преди да се родя и която обитавам само временно…
(Истинската ми къща тук, в Манхатън, е била построена по време на големите спекулации със земя през 1862 година от някой си Л. С. Брукс. Тя е триетажна, широка шест метра и половина и дълбока около петнайсет. Брукс построил двайсет такива къщи едновременно!)
По време на недостойната президентска надпревара между Буш и Дукакис (когато и двамата кандидати обещаваха да защитават добрите богати хора от лошите бедни хора), получих покана да говоря на някакъв конгрес на Американската психиатрична асоциация, който се провеждаше във Филаделфия. Ето как се обърна към присъстващите моят получен в наследство гласов апарат:
— Поздравявам ви с дълбоко уважение. Трудно е да предложиш щастие на нещастните, освен ако това щастие не е нещо, което се дава без рецепта: храна или подслон, съчувствие или свобода…
Поканили тук приятеля ми Илай Уайзъл и самия мен, вие проявихте почит и уважение към нашата професия, която се изразява в разказване на разни истории — действителни или измислени — срещу заплащане. Може би сте чували за изследванията на доктор Нанси Андреасен от Университетската болница в Айова, която в продължение на години интервюира професионални писатели с надеждата да разбере дали нашата невроза е по-различна от неврозата на обикновените граждани. Оказа се, че повечето от нас, включително и аз самият, страдаме от наследствена депресия.
На базата на тези изследвания аз стигнах до едно, признавам, доста грубо и обобщено правило, нещо като общ закон: ако човек не страда от депресия, той никога не може да бъде добър писател.
Ще спомена и за един друг общ закон, който е изведен пряко от нашето културно наследство и чието действие напоследък силно намалява: за да спечели Нобеловата награда за литература, американският писател задължително трябва да е алкохолик. Като пример ще ви дам имената на Синклер Луис, Юджин О̀Нийл, Джон Стайнбек и онзи самоубиец Ърнест Хемингуей. По мое мнение този закон вече не действа, просто защото никой в тази страна не възприема артистичната чувствителност като приоритет на жените. Вече не е нужно да заставам пиян зад тази катедра, след като снощи съм се сбил в бара, за да доказвам, че не съм гадно и противно създание — тоест педераст.
Илай Уайзъл стана известен с романа си „Нощ“, в който разказва за ужаса на Холокоста, който е преживял лично, още като невръстно момче. Аз станах известен с книгата „Кланица пет“, която предлага британско-американския отговор на същия този холокост — а именно бомбардировката на Дрезден, на която станах свидетел като армейски пехотинец първи клас. И двамата носим немски фамилни имена, също като човека, който ме покани тук — доктор Дихтер. Такива имена носят още много водещи фигури във вашата професия. Няма да се изненадам, ако се окаже, че предците на повечето от присъстващите в тази зала хора, независимо дали са евреи или гали, някога са били поданици на Германия или Австро-унгарската империя — страни, които са дали на света безсмъртни образци на музиката, науката, живописта и театъра, и чиито днешни наследници предлагат на света един кошмар, от който едва ли някога ще се пробудят…