Но в случая има и още нещо — Джордж Буш е първия президент в живота ми, който е избран след една откровено расистка предизборна кампания, размахвайки пред гласоподавателите чучелото на един чернокож психопат. Ако за ролята на това чучело бе избрал някой арменец, поляк или евреин, той по нищо нямаше да се различава от нацисткия военнопрестъпник Хайнрих Химлер — бившия гледач на пилета, превърнал се във върховен началник на лагерите на смъртта.
Но Буш познава Съединените щати далеч по-добре от мен и затова размахва пред носа ни едно черно плашило. Затова и спечели изборите. Но майната му, всичко казано в тази посока е празно бръщолевене. През 1935 година Синклер Луис пише един фантастичен роман, в който Съединените щати са фашистка държава. Заглавието му е „Това не може да се случи тук“. Точно така — това не може да се случи тук. Освен ако не ни налегне още някоя Голяма депресия…
Когато изнесох цитираната по-горе проповед, вече бях добър приятел с Пол Мур-младши, епископа на катедралата. А Джил го познава още от дете, когато е живяла в Мористаун, Ню Джърси. Той и жена му Бренда ни придружиха по време на пътешествието до островите Галапагос. Една вечер, намирахме се точно на екватора, аз го помолих да ми покаже Южния кръст — съзвездие, което никога през живота си не бях виждал. Знаех, че той го е виждал, понеже е бил морски пехотинец в Гуадалканал, доста по на юг от екватора. (Именно там го е осенила вярата, която по-късно го превръща в човек на религията. Ако аз бях религиозен, положително бих изгубил вярата си там.) Южният кръст се оказа малко, едва забележимо от нашия наблюдателен пункт съзвездие, не по-голямо от главичката на кабърче.
— Съжалявам — каза той.
— Вината не е твоя — отвърнах аз.
Известно време от живота си Пол беше прекарал като свещеник в Индианаполис и познаваше част от роднините ми, които се бяха завърнали към лоното на християнската вяра. Той е изключително добър човек, винаги на страната на слабите, особено когато те са обект на обиди и измами от страна на силните (повечето от тях абонати на „Уолстрийт Джърнъл“). Веднъж една бременна жена ме попита дали не е грях да роди дете в този ужасен свят. Аз отговорих, че за мен животът има стойност, само защото понякога срещам и живи светци. После й съобщих името на един такъв светец: епископ Мур.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
Първата ми жена Джейн Мери, по баща Кокс, която срещнах още в детската градина, беше родена квакерка, а умря ревностна епископалийка (като госпожа Адам Ярмолински). Баща й и брат й (също квакери) бяха служили в армията като морски пехотинци. Квакерската инвазия в армията (Ричард Никсън също е такъв) започва, когато привържениците на тази религия, заедно с привържениците на други по-малки религиозни групи, започнали да се преселват на Запад. Децата са били привлечени от църковните служби, които, за разлика от техните, съдържали музика и вълнуващи проповеди, а също така и разкази за фантастичните битки между Бог и Дявола. За да държат изкъсо своите деца, родителите-квакери били принудени да се включат в шоубизнеса и започнали да говорят и мислят по подобие на далеч по-колоритното мнозинство. (Резултатът е Ричард М. Никсън, моя тъст и моя шурей.)
По време на строевата си подготовка като морски пехотинец първият ми шурей преживял тежка нервна криза, но аз не вярвам тя да е била причинена от факта, че е квакер, особено квакер като НЕГО. Той бил отличен кънкьор и след завършването на университета в Индиана го поканили да се включи в някакво шоу върху лед. Но бащата-квакер бил твърдо против и в резултат синът се записва като доброволец в морската пехота, където, както вече споменах, превърта. Между другото, сега си е напълно наред. (Добро е всичко, което завършва добре.)
Моята скъпа Джейн учи в „Суартмур“ — един квакерски колеж близо до Филаделфия. Проявява подчертан интерес към строгия квакеризъм, който все още се практикува там — без музика и калкулирана страст, без проповедници. Присъстващите на религиозните сбирки от този род седят в стаи с голи стени, разменят мисли за незначителни неща, без дневен ред, без предварително уточнени теми и оратори. Понякога просто мълчали, казва тя. (Особено след бомбардировката на Пърл Харбър.) Но това били най-хубавите им сбирки, най-вълнуващите, твърдеше Джейн.