След като се омъжи за мен, тя повече не стъпи на такава сбирка, въпреки че първата й работа при всяко от многобройните ни заселвания на ново място беше да се осведоми къде стават тези сбирки. Според мен спря да ходи, защото квакерските общества на Изток (а ние вече бяхме станали обитатели на тази част от страната) приличаха прекалено много на фолк-обществата, описани от Робърт Редфийлд. Те бяха обединени от кръвна връзка и обитаваха територии, които са били техни поколения наред. Освен това не търпяха чужди хора сред себе си, с изключение на онези, които са достатъчно възпитани, за да си вдигнат чуковете и никога повече да не се върнат. Нещо, което силно обезсърчаваше Джейн, а и всички останали, които биха искали да се присъединят към тях. (В това отношение приличаха на отгледаните в кибуци израелски младежи, описани от Бруно Бетълхайм в романа „Децата на мечтите“.)
(По същия начин бях смразен и аз, когато ме поканиха да говоря в Унитаристката църква на Харвард Скуеър в Кембридж, Масачусетс. Никой не ме възприемаше като някакъв, дори далечен роднина, беше съвсем ясно, че не мога да кажа нищо ново на паството от закоравели професионалисти — нещо, което те да не са приели или отхвърлили преди много, много години. Имах чувството, че съм попаднал в стар кибуц.)
Първият признак, че голямата мечта на Джейн е да бъде част от някоя фамилия от единомишленици, се появява някъде в пубертета, когато започва да разправя наляво и надясно, че ще има седем деца. И това наистина се случи. Ние имахме три собствени деца и решихме да спрем дотук. Но после умряха сестра ми и съпругът й, което ни доведе до решението да осиновим и техните три деца.
(Това ме кара да мисля, че когато се сбъдне нечие предсказание — точно и акуратно, ние нямаме никаква представа за времето. Потъването на огромния „Титаник“ също е било предсказано. Някакъв писател го описва в детайли, още преди кораба да е спуснат на вода.)
Джейн не харесваше семейството, което я бе отгледало (отчасти това се дължеше на периодичните нервни кризи, от които страдаше майка й). В замяна на това обожаваше децата си, а и те нея. (След разпадането на брака ни, когато — образно казано — солната киселина пробиваше огромни дупки в дрехите ми, аз признах пред някакъв психиатър на някакъв купон, че следващата ми жена — ако изобщо имам такава — трябва непременно да обича майка си. На което психиатърът отвърна, че това е най-тъпото нещо, което е чувал от устата на жив човек, независимо дали е жена или мъж. „Защо вместо това не се спуснеш с бъчва по Ниагарския водопад?“ — запита ме той.)
Когато децата пораснаха и едно по едно отлетяха от семейното гнездо, Джейн отново се оказа в плен на ужасната самота, която аз (един-единствен човек, при това страстен пушач) нямаше как да прогоня.
По тази причина тя се обърна към трансцеденталната медитация (ТМ) с цялата страст на душата си. Джоди Кларк, един от връстниците на порасналите ни деца, прие поканата на една секта с дългото име „Махариши Махеш Йоги“ и започна работа като агент и инструктор на ТМ. Той прекара в медитация стотици и хиляди часове (а след това загина по време на една самолетна катастрофа над Северна Каролина, където беше тръгнал да търси място за нов храм на ТМ). Когато Джейн разказа на Джоди за всички славни неща, които вижда по време на своята медитация, той остана смаян и промълви: „Господи, аз НИКОГА не съм виждал подобни неща!“
За всички привърженици на ТМ, с изключение на Джейн, трансцеденталната медитация представляваше едно празно, яркоосветено и климатизирано пространство, запълнено с вечен покой. Но за нея тя беше нещо като кино. Според мен също и Светото причастие, което получи, когато стана епископалийка. (Съмнявам се, че някой, дори Папата, епископ Пол Мур-младши или онази бойна кобила, която по-късно забрани на мен и Джил да сключим брак в „църквата там, зад ъгъла“, е бил по-близо до Иисус, колкото Джейн в онзи миг, в който сложи в устата си късче вафла и глътка вино…) И тя имаше халюцинации, подобно на майка си и сина ни Марк преди да оздравее. (За разлика от Марк и самия мен, никога не стигна дотам, че да я заключват). ТМ и епископалната църква направиха виденията й не само благопристойни и лишени от заплаха. Те ги направиха святи и едновременно с това безкрайно интересни. (По света вероятно има милиони хора като нея, които стоят унесени в църкви и концертни зали или пък си почиват под топлите слънчеви лъчи в парковете, близо до някое Виенско колело…)