Покойният ми боен другар О’Хеър изповядваше римо-католическата религия — като почти всички, родени в Пенсилвания, но след войната стана ако не атеист, то поне скептик по отношение на каквито и да било религии. А както вече споменах, епископ Мур отива на война религиозен скептик, а се завръща като дълбоко вярващ тринитарианец. Той сподели с мен, че е имал видение по време на битката за Гуадалканал. И след него решил да отдаде живота си на религиозното просветление в бедните енории на предградията, отдавна напуснати от всички, които успели да забогатеят, и да бичува всички представители на социалния дарвинизъм (неоконсерватори, ФБР, ЦРУ, оперираните от чувство за хумор републиканци и прочие, и прочие). Взема това решение, въпреки че е наследствено богат човек, с типични за англо-саксонците образование и вкус, със също така типични за това съсловие приятели…
Аз самият не бях променен от войната, ако не се брои фактът, че започнаха да ме викат като арбитър в споровете между ветерани от най-различни войни. (Между другото, това ме кара да изпитвам чувството, че се намирам в някое от фолк-обществата на Робърт Редфийлд.) След речта ми в Националния музей по аеронавтика и космонавтика беше отделено време и за въпроси от страна на слушателите ми. Един от тях ме попита как стратегическите бомбардировки са променили душата ми. Отговорих, че за мен войната винаги ще си остане едно неповторимо приключение, а за оформянето на душата ми носят отговорност главно съседските кучета от моето детство. (Някои от тях бяха добри, други — злобни. Някои изглеждаха добри, но на практика бяха злобни. И обратното — злите на външен вид се оказваха добри.) Това е истината.
Втората ми съпруга също е член на Епископалната църква. Също като първата, и тя ме смята за безверник и духовен инвалид. Не присъствах дори на церемонията по кръщението на Джил и дъщеря ми Лили от епископа на Ню Йорк в най-голямата готическа катедрала на света (между другото, разположена в толкова беден квартал, че там нямаше дори кабелна телевизия, която да излъчва проповедите му). Пак между другото, там имат достатъчно основания да ме мразят, но аз мисля, че главната причина за това бяха цигарите. О’Хеър го погребаха с пакет цигари и кутийка кибрит в джоба. Не се надявам Джил да стори подобно нещо, но кой знае. Никога не съдя предварително за постъпките на даден човек…
За да не изглеждам духовен паралитик в очите на непознатите, които се опитват да проумеят що за човек съм, аз понякога наричам себе си „унитариански универсалист“ (и започвам да дишам). Това мъгляво определение очевидно ми извоюва някаква популярност, тъй като през юни 1986 година имах честта да бъда поканен като лектор на едно събрание в Рочестър, Ню Йорк. Встъпителните ми думи бяха почти същите, които бих употребил при раздаването на дипломите в Университета на Роуд Айланд:
— В родния ми Индианаполис — мястото, където моите предшественици са се смятали за „свободомислещи“, а след това и за „унитарианци“ и Бог знае още за какви, що се отнася до религиозните убеждения — живееше един хуморист на име Кин Хабърд. Той бе поканен на една церемония по връчване на дипломи в Индиана, след която каза, че истински важните неща в обучението на току-що завършилите студенти би трябвало да бъдат разпределени равномерно през четирите години на следването им, вместо да им ги струпат на главата през последния семестър.
Не очаквам, че тази вечер ще ви смая с истински важните неща. Защото зная, че вие вече сте достатъчно образовани, както в книжовния смисъл на думата, така и според изискванията на прочутата Американска школа на твърдите глави…
Аз самият се натъкнах на истински важните неща доста късно. Сега съм на шейсет и три години, но едва преди два месеца открих един цитат в творчеството на Фридрих Вилхелм Ницше (съвременник на Марк Твен), който обяснява и оправдава душевното ми състояние, а също така душевното състояние на предците ми от Индиана, на децата ми (а вероятно и на самия Марк Твен). Ницше казва (на немски, естествено), че само дълбоко религиозният човек може да си позволи да бъде скептик.
И тъй, тук в Рочестър, ние провеждаме едно събрание на хора, които притежават вяра. Вие притежавате вяра по време, когато твърде много американци смятат състоянието на човешкия дух за лишено от смисъл, когато подчиняват волята си на мошеници, рекетьори и лунатици с мания за величие. Лоши проповедници им предлагат вяра срещу заплащане или срещу онази незначителна политическа власт, която уплашените и обезверени души могат да притежават в едно плуралистично и демократично общество.