Сравнете това състояние (да се чувстваш като нещо, дето го е влачила котката) с Армагедон или Третата световна война.
Ето това е планът ми да превърнем кръвожадното християнство, убило толкова много хора, в нещо по-малко самоубийствено: заменяме думата „любов“ с думата „уважение“. Както вече ви казах, аз съм влизал в истинско сражение с хора, които се кръстят. И впечатленията ми са, че те съвсем не са забавни.
Не храня особена надежда, че ще бъда жив да видя подкрепа за предлаганата от мен проста реформа. Такава подкрепа едва ли ще видят и внуците ми. Защото бързото християнско пътуване от любовта към омразата и убийството е нашето главно забавление. Можем да го наречем „християнството пак се провали“, а мнозина от нас ще изпитват дълбоко удовлетворение отново и отново да наблюдават този процес.
В Америка въпросният процес приема формата на каубойска история. Един млад мъж с добро сърце и чисти помисли влиза на коня си в малко градче, изпълнен с доброжелателност към всичко и всички. Фактът, че на кръста му висят два колта 44-и калибър няма никакво значение. Неприятностите са последното нещо на света, което иска. Но още преди да се усети, този изпълнен с любов човек се изправя срещу друг, който е толкова несимпатичен е недостоен за обичта му, че той няма друг избор, освен да го застреля. И християнството пак се проваля…
Най-ранните британски версии на тази история са приказките за рицарите-християни, които гостуват в Камелот на крал Артур. И те, по подобие на Херман Гьоринг, носят кръстове навсякъде по тялото си. Качени на приведените от тежки брони коне, те обикалят села и градове, водени от желанието да помагат на слабите и бедните — една достойна за уважение християнска дейност. Те с положителност не търсят неприятностите. Няма значение, че приличат на железни коледни елхи, окичени с всевъзможни оръжия последен модел. Но още преди да се усетят, пред тях се изправя някой толкова противен и недостоен за обич рицар, че те нямат друг избор, освен да го насекат на парчета — като телешки котлети в месарница. Християнството пак се проваля. Какъв кеф! Тук искам да ви напомня, че по време на краткото управление на Джон Ф. Кенеди страната ни имаше всички шансове да се превърне в съвременен Камелот, обещаващ да ни забавлява с много примери, при които християнството се проваля…
А как сегашната ни федерална администрация — отдавна превърнала се в една от големите корпорации, които се бият за нашето внимание от екрана на телевизията и от страниците на печата, търси начин да поддържа своята популярност? Със старата и оцеляла през вековете приказка, започваща с думи като: „Никой не желае мир повече от нас“, „Никой не се ядосва по-бавно от нас“ и прочие. След което — изведнъж „бум-тряс“, „бум-тряс“ и християнството пак се проваля…
По една случайност Либия — мястото на последния ни провал, има население, което е по-малобройно от населението на Чикаго, Илинойс. Нима някой от нас — християните, трябва да изпитва съжаление, че убихме невръстната дъщеричка на Кадафи? На този въпрос трябва да отговори Джери Фолуел, защото той знае наизуст цитатите от Библията, които оправдават убийството. Но моята версия е, че позволявайки да бъде осиновено от някакъв мюсюлманин с мургава кожа, когото нито един американски телевизионен зрител не може да обича, това невръстно момиченце фактически е извършило самоубийство.
Може би ЦРУ е в състояние да установи дали това момиченце е страдало от депресия, когато се е решило на подобна стъпка.
Но аз пак се отклоних…
Пропътувах разстоянието до Рочестър с единствената цел да говоря пред група завършващи образованието си хора, чиято вяра е толкова силна и непоклатима, че те си позволяват известен скептицизъм по отношение смисъла на живота и, съвсем естествено, наричат себе си „унитариански универсалисти“. По тази причина се чувствам длъжен да изкажа мнението си за сегашното състояние на тази сравнително малобройна в национален мащаб група.
Ще кажа, че по отношение на брой, власт, влияние и духовни различия от общата маса граждани на тази страна, вие твърде много приличате на ранните християни, които са търсели убежище в катакомбите на Римската империя. Бързам да добавя, че вашите мъки са други и животът ви не е под заплаха. Никой в структурите на властта не мисли, че Децата на Разума приличат на нива, засята с боб. Дотук се простира вашият дискомфорт. Който е доста по-приемлив в сравнение с разпъването на кръст или перспективата да се превърнете в храна на дивите зверове, затворени в Circus Maximus.