И още нещо: вземете пример от телевизионните евангелисти и се дръжте далеч от Десетте Божи заповеди! Те са минно поле, тъй като точно в средата им е записана една заповед, която, ако се вземе насериозно, положително ще осакати съвременната религия така, както би осакатила шоубизнеса. Ето я: НЕ УБИВАЙ!
Благодаря за вниманието. (Край)
Образно казано, тази моя проповед беше за ангелите. За съжаление, когато засягам по-конвенционални религиозни теми, свободомислието ми става съвсем несмилаемо. За пример ще ви дам загриженото писмо на достопочтения Пол Х. Джоунс — капелан на църквата към Трансилванския университет в Лексингтън, Кентъки — до един наш общ приятел, изпратено веднага след моята беседа там, изнесена през октомври 1990 година. С разрешението на споменатия общ приятел, ще ви цитирам част от това писмо: „Защо съм толкова потиснат, след като прочетох «Фокус-бокус»? Не харесвам ли състоянието на човешката душа такова, каквото авторът го показва чрез своите герои, ситуации и образователни системи? Светът се разпада… Това ли е вярното отражение на действителността? Къде съм аз в тази действителност? С кого да се идентифицирам? Защо всичко това не ми харесва?“
И по-нататък:
„Бих искал да попитам Вонегът какви са собствените му религиозни убеждения. Къде е изкуплението в неговите писания? Трябва ли да има такова? Какво изобщо представляват тази писания и трябва ли да ги има? Прекалено много ли искам? Той умишлено споменава Иисус и прави религиозни внушения. Защо?“
Някъде към края на приложението на тази книга ще откриете отговорите ми на тези въпроси.
(Признавам, че когато става въпрос за собствения ми пацифизъм, аз съм доста противоречив. Когато си задавам въпроса с коя личност от американската история бих желал да се идентифицирам, аз неизбежно се спирам на Джошуа Л. Чембърлейн и съм безсилен да изразя какъвто и да било протест. По време на Гражданската война полковник Чембърлейн е бил командир на 20-а доброволческа дивизия от Мейн. В решителната битка за Гетисбърг той заповядва на войниците си да мушкат противника с щикове не само отгоре надолу, но и в обратната посока — отдолу нагоре. И това се оказва решително за спечелването на битката.)
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
„— Кои са добрите и кои са лошите в Мозамбик? — попитах.
Седях пристегнат от коланите в един реактивен самолет, който ме пренасяше от Йоханесбург, ЮАР, до Мапуту — столицата на бившата португалска колония Мозамбик, където никога не бях ходил. За тази страна знаех само, че е красива и гостоприемна като Калифорния, разполага с няколко добри пристанища по най-дългата крайбрежна ивица в Африка, не е свръхнаселена и през годината падат достатъчно валежи, за да бъде истинска Райска градина. Но вместо всичко това е превърната в ад от човеците…“
Така започва материалът, който написах в началото на 1990 година за списание „Парейд“. Това беше годината, в която тъй наречените страни от Комунистическия блок престанаха да поддържат изтъркания от дълга употреба мит, според който в света продължава борбата между добрия и лошия обществен строй. (Докато бях ученик в гимназията „Шортридж“, чиито цветове бяха синьото и бялото, всички ние страстно мразехме техникума „Арсенал“, който си беше избрал зеленото и бялото. Веднъж, докато се прибирах у дома след поредния футболен мач между „Шортридж“ и „Арсенал“, облечен в екипа на нашата гимназия, бях спипан от група получовеци от споменатия техникум, които здравата ми натъртиха кокалите. Или, както щях да призная пред Бени Гудман години по-късно, „и аз съм опитвал тоягата“…)
„Непознатият, когото попитах за добрите и лошите в Мозамбик, беше американец на име Джон Йейл — човек с достатъчно опит в тази страна — продължаваше есето ми за «Парейд». — Работеше за «Възглед за света», една американска евангелистка благотворителна организация, която доставяше храна, облекло и други стоки от първа необходимост за безпомощните бежанци на тази страна, които надхвърляха милион. Всъщност доста по-малко хора от онези, които се тъпчат в днешния Мексико Сити. Тези хора били прогонени от малките си ферми, а техните домове, училища и болници били опожарени и изравнени със земята от техни сънародници, наричащи себе си (на португалски) Национална съпротива на Мозамбик или съкратено РЕНАМО.