(Нашите неоконсерватори, съкратено НЕОКОНИ, бяха дълбоко убедени, че РЕНАМО е «пижамата на котката», тоест — най-достойните за уважение хора в тази африканска страна. След публикуването на този материал получих няколко писма от тях. Съдържанието на тези писма ми напомни начина, по който Дийн Мартин представи Франк Синатра преди време — каза, че Синатра ще ни разкаже за ДОБРИТЕ дела на Мафията…)
Джон Йейл отвърна, че неговата работа не е да застава на страната на когото и да било от участниците в една гражданска война, а да помага на хората, изпаднали в беда — независимо кой какво казва за тях. Но зад внимателно подбраните изрази, с които този човек говореше за РЕНАМО, личеше, че обучаваните и снабдявани с оръжие от бели южноафриканци и родезийци членове на тази организация, които безчинстват, изнасилват и убиват от 1976 година насам, не бива да бъдат третирани като хора. РЕНАМО се бе превърнала в неизлечима болест за тази страна, извън всякакъв контрол. В същото време войниците от редовната армия били толкова бедни и малобройни, че присъствието им оставало напълно незабележимо и не си струвало да говорим за него. Били нещо като единични случаи на холера или чума, за които не си струва да се споменава, особено когато става въпрос за такива общочовешки понятия като доброто и злото…
В езика на всеки народ съществува по някоя стара и излъскана от употреба дума, която се използва за описание на върлуващите банди от коравосърдечни грабители и убийци — банди, които се състоят от духовни инвалиди, болни от неизлечима болест, съществуващи единствено заради себе си. На английски тази дума е БАНДИТИ, а на португалски — БАНДИДОС. Скоро щях да разбера, че в Мапуто и другите по-големи населени места в Мозамбик БАНДИДОС е синоним на РЕНАМО.
«Болни от неизлечима болест» ли казах? Според данни на нашия Държавен департамент, само от 1987 година насам РЕНАМО е избила над 100 000 мирни граждани на Мозамбик, между които 8 000 деца под петгодишна възраст, повечето от които са били завличани в джунглата и оставяни там да умрат от глад. По всяка вероятност нашето правителство е оказвало тайна помощ на РЕНАМО, тъй като официалната политика на Мозамбик в близкото минало е била откровено промарксистка. С тази тайна помощ може да се обясни и откритата намеса на ЮАР във вътрешните работи на страната. Но дори да е било така, това вече е минало. БАНДИДОС са толкова малобройни и толкова ненавиждани, че никога не биха могли да завладеят страната. А всички останали — САЩ, СССР, Международният червен кръст, «Кеър» и Джон Йейл от «Възглед за света» — правят всичко възможно, за да облекчат агонията на полуголите и гладни бежанци, които нямат нищо общо нито с марксизма, нито с капитализма. В тази връзка ще добавя, че всички жители на Мапуто, с които разговарях по-късно и които бяха достатъчно образовани, за да имат някаква представа от марксизма, изпитваха онова отвращение от «социалистическия идеал», което положително са изпитвали жителите на Москва, Варшава или Източен Берлин…
Смених реактивния самолет с двумоторен «Чесна», в който имаше едва осем места за пътници, управляван от младеж с квадратна челюст на име Джим Фрийзън, който доскоро бил горски пилот в северозападните части на Канада. Джим не посмя да лети ниско, за да ни даде възможност да разгледаме пейзажа отблизо, тъй като БАНДИДОС били навсякъде. Те без колебание стреляли по лодки и самолети, по камиони и леки коли — изобщо по всичко, което би могло да облекчи адските мъки на обикновените хора. Наемането на тази «Чесна» от наша страна не беше лукс, а необходимост, тъй като всички пътища там долу били превърнати от бандитите в минни полета и смъртоносни капани…
(Преди да тръгна на това пътешествие бях запитан не ме ли е страх, че ще ме убият. На което отвърнах: «Отивам в Мозамбик, а не в южен Бронкс».)
Представете си Калифорния с неизползваеми пътища, с опожарени ферми и селски жилища, представете си цялото й население, наблъскано в големите градове и разчитащо единствено на хранителни доставки по въздуха. Ако успеете да си представите това, добре дошли в Мозамбик.