Гладните, претръпнали от преживените ужаси и страдания фермери в Маромеу и околностите му, работеха на открито в малките си градини. Те със сигурност не бяха чували нищо за Карл Маркс, нито пък за Йоханесбург, Ню Йорк или Москва… Джим майсторски приземи машината на късата и неравна писта, край която личаха останките от един ДС-3, който бе катастрофирал едва преди няколко дни. Петнайсетина минути по-рано имахме шанса да видим под себе си голямо стадо диви слонове, поне стотина на брой.
Дейв и Джим познаваха добре злополучната машина, която бе носила прякора «Малката Ани» и в продължение на години бе доставяла храна и облекло на бежанците. В един момент обаче приборите за приземяване най-сетне отказали и «Малката Ани» се приземила по корем, повреждайки непоправимо корпуса си. С положителност беше по-стара от Дейв Неф. Последният самолет от типа ДС-3 слиза от конвейра през 1946 година — когато «Кеър» все още има задачата да доставя храни в гладна Европа, а чернокожите жители на Мозамбик имат пред себе си още трийсет години робство под ботуша на португалските колонизатори.
Сред първите такива жители, които видяхме след кацането, бяха двама кльощави мъже, облечени в тениски, вероятно част от последната доставка на «Малката Ани». Върху едната бяха изрисувани знамената на няколко американски яхт-клуба, върху другата един триъгълник с буквата S. Сиреч собственикът й е един кротък Кларк Кент в личния си живот, но пред нас изведнъж се е превърнал в Супермен.“
(Това е финалът на материала ми за „Парейд“. Подобен материал написах и за „Ню Йорк Таймс“, но съм го забутал някъде. Всъщност, да върви по дяволите… Помня, че в него бях посочил едно странно историческо съвпадение: народът на Мозамбик прогонва своите португалски господари (които, между другото, им забранявали да карат автомобили) точно по времето, когато нас ни изхвърлят от Виетнам. Ето колко млада нация са те. Първото им желание след така мечтаната свобода било да се научат да четат, пишат и смятат. РЕНАМО продължава да прави всичко възможно да попречи на това тяхно желание — с помощта на модерни оръжия и средства за комуникации, които продължават да пристигат Бог знае откъде. Преди да си тръгнат, португалците запълнили с цимент водопроводите и тоалетните на всички обществени сгради, хотели и болници, просто защото вече не били тяхна собственост…)
Във „Връбница“ съм включил и едно есе, което написах след завръщането си от Биафра. Обитателите на тази територия (главно бунтовници от племето Ибос) бяха блокирани толкова успешно, че косите на децата им станаха червени, а ректумите им бяха обърнати наопаки и висяха навън като водни съединения. От липса на протеини, разбира се. Когато се прибрах у дома (семейството ми беше на ски във Върмонт), аз наех стая в стария манхатънски хотел „Роялтън“ и изведнъж избухнах в плач. По-скоро рев, по-скоро кучешки вой… Това не ми се случи по време на Втората световна война. Не пролях дори една сълза и след завръщането си от Мозамбик. За последен път плаках (кротко и без да вия като куче), когато умря съпругата ми Джейн. (Същата, която при завръщането ми от Биафра караше ски.) След смъртта й синът ни Марк — докторът, каза, че той самият не би се подложил на всичките ужасни терапии, благодарение на които Джейн живя толкова дълго с рак…
Докато пишех (със сухи очи) материала си за Мозамбик, случайно срещнах един стар съученик от „Шортридж“ — инженера-изобретател Хърб Харингтън. Пред него споделих, че след Биафра нещо е станало с мен. Видяното в Мозамбик ме беше впечатлило интелектуално, но не и емоционално… Видях как умират момиченца на възрастта на скъпата ми Лили, просто защото са били докарани в бежанските лагери прекалено късно, след дълго гладуване в джунглата. Но това не ме бе впечатлило кой знае колко… Хърб каза, че е изпитал абсолютно същото по време на Втората световна война, когато му се случвало да види цели влакови композиции с китайци, станали жертва на гладната смърт. Само след една седмица подобни гледки изобщо не му правели впечатление…
(Имам една снимка, която ме показва по време на действие в Мозамбик. Тоест — демонстрирам какво означава мускулест християнин в туристически одежди, които вероятно са дело на дизайнер от калибъра на Ралф Лорен. Аборигените буквално не знаеха какво да правят по време на тази демонстрация — дали да ослепеят, или да се насерат. Аз, разбира се, уредих нещата…)