Холокостът обяснява защо пише Илай Уайзъл, какво пише Илай Уайзъл, що за човек е той. Запалителните бомби над Дрезден не обясняват абсолютно нищо за мен, за моето творчество и за моята същност. Сигурен съм, че вие сте на светлинни години преди мен и познавате хиляди клинични случаи, които доказват правотата на думите ми. Аз не давах пет пари за Дрезден. Жива душа не познавах там. Никога не съм бил в този град, преди да бъде опожарен. У дома в Индианаполис имахме сервиз от дрезденски порцелан, който и до днес смятам за пълен кич. А думата „кич“ е още един безценен дар за човечеството от немскоговорящите народи, която аз лично поставям редом с психоанализата и „Вълшебната флейта“…
Между другото, дрезденският порцелан изобщо не се произвежда в Дрезден, а в Майсен. Този град трябваше да опожарят…
Шегувам се, разбира се. Стремежът да се правя на остроумен, дори и в най-ужасните ситуации, накара две свестни жени горчиво да съжаляват, че са се омъжили за мен. Всеки хубав град е световно, а не само национално богатство. Следователно и унищожението на такъв град трябва да се разглежда като световна катастрофа.
Но преди да стана войник, аз бях журналист и именно това представлявах в Дрезден — един воайор, който наднича в чуждото нещастие. Бях извън събитията. Докато Илай Уайзъл, макар и момче, е видял всичко със собствените си очи. Той е БИЛ събитието. Запалителните бомби над Дрезден бяха хвърлени бързо и точно — една хирургически проведена операция, както биха се изразили военните историци. Операция, която само за двайсет и четири часа предизвика трагедия от аристотелски тип — пълна и всеобхватна. Докато холокостът продължаваше с години. Германците искаха да ме запазят жив, за да могат един ден да ме разменят с някой от своите военнопленници при нас. Но същите тези германци, разбира се, с подкрепата на своите единомишленици — австрийци, унгарци, словаци, французи, украинци, румънци, българи и прочие — съвсем не бяха настроени по същия начин към Илай Уайзъл и подобните нему. Те искаха да умре не само той, те искаха да умрат всички, които имат далечна прилика с него. Да умрат като баща му — от глад, физическо изтощение, отчаяние или цианиди…
Илай Уайзъл се опитал да запази живота на баща си, но не успял. Докато моят баща, заедно с всички близки и обичани от мен хора, си беше жив и здрав в Индианаполис. Рецептата срещу фаталната депресия, убила бащата на Илай, е твърде проста: храна, почивка, грижи и обич. А не литий, торазин или тофранил…
Аз съм доктор по антропология на Чикагския университет.
Студентите от тази поетическа специалност са учени да търсят обяснение за човешкото щастие и нещастие в културата и общественото развитие, разбира се, като оставим настрана всичко останало — войни, епидемии, природни бедствия. Току-що назовах пред вас основното зло, което присъства в моите книги. То никога не се олицетворява от конкретен индивид, защото е именно културата и общественото развитие. И е далеч по-могъщо от всякакви там торазини и тофранили…
И аз, като всички писатели, пазя у дома началните страници на книги, които никога няма да бъдат написани. Преди двайсетина години един доктор ми предписа риталин, с надеждата, че тази болест може да бъде преодоляна. Но аз веднага разбрах, че риталинът не е нищо друго, освен дехидриран вариант на чистата параноя и побързах да го изхвърля. Книгата, която се опитвах да тласна към някакво развитие, носеше работното заглавие „Психиатърът от СС“. В нея се разказваше за един доктор, който след задълбочена психоанализа е назначен на работа в Аушвиц. Основната му задача била да лекува депресията на онази част от лагерния персонал, която не харесвала работата си. По онова време единствената терапия била разговорната. Действието се развивало още преди… Всъщност, това няма значение.
Тезата, която днес може би бих развил и без да завършвам тази книга, е следната: от работещите в областта на психическото здраве в различните части на света и по различно време може би ще бъде поискано да направят по-щастливи ЗДРАВИТЕ хора, живеещи в НЕЗДРАВА културна и обществена среда.