Ако не бях обзет от натрапчивата идея да си вървя и бях поживял още някоя минута (между другото, тази идея се оказа абсолютно скапана), положително щях да публикувам следното страхотно есе, появило се в „Ню Йорк Таймс“ през пролетта на 1990 година:
"По неизвестни причини след определена възраст американските хумористи и сатирици или както там сте решили да ги наричате — тоест онези от нас, които предпочитат да се смеят на деморализиращата информация, вместо да плачат от нея, се превръщат в непоправими песимисти. Ако лондонската застрахователна компания „Лойдс“ издаваше компенсационни полици срещу изгубеното чувство за хумор на писателите-хумористи, тя положително би взела под внимание факта, че мъжката част от тази компания търпи въпросната загуба някъде около шейсет и тригодишната си възраст, а женската — много по-рано, някъде около двайсет и девет…
За щастие или нещастие това мое откритие се потвърждава изцяло от книгата „Забранени удари“ (Парагон Хаус, 1990) на Уилям Кьоф — преподавател по английска литература в масачусетския щатски колеж „Фичбърг“. Подзаглавието на тази книга звучи така: „Насилието на американския хумор“. Вътре има подборка от есета на господин Кьоф върху творчеството на Марк Твен, Ринг Ларднър, Амброуз Биърс, моя милост, комиците в киното (нямо и говорящо), както и онези, които участват в съвременните радио и телевизионни постановки. Авторът се стреми да ни убеди, че най-сполучливите американски вицове и хумористични произведения от всякакъв вид са пряка последица от икономическото и физическото насилие в нашето общество. „Често става така, че американският хуморист, изградил своето име и репутация като развеселен наблюдател на насилието и корупцията в тази страна, приключва кариерата си като разказвач на наситени с горчива ирония приказки, откъснат от света в своето мрачно ложе“, пише той.
Досещате се какво означава това, нали? Означава, че последният ми роман „Фокус-бокус“, който ще излезе от печат през септември, всъщност е една наситена с горчива ирония приказка, полегнала в мрачното си ложе…
Това е неизбежно.
„Насилието, което вдъхва живот на американския хумор, винаги го надживява — казва господин Кьоф. — Вицовете неизбежно остаряват и «изстиват», но за съжаление пистолетите си остават горещи.“
В крайна сметка и Марк Твен престава да се надсмива над собствената си агония и над агонията на хората, които го заобикалят. Той отрича осакатения живот на тази планета и умира далеч преди да е чул за ядрените оръжия. Той е мъртъв като забит във вратата гвоздей, без да има представа дори за това, което ще ни донесе Първата световна война.
Вицовете действат така: разказвачът започва с нещо предизвикателно, например секс или физическа заплаха — просто за да поуплаши слушателя или пък да постави интелигентността му на изпитание. Стъпка втора: разказвачът дава да се разбере, че не очаква никакъв интелигентен отговор от слушателя. Това кара последния да встъпи в безсмислен дуел с различните химикали в кръвообръщението си, който може да бъде прекратен само по два начина: или като тресне един юмрук в зъбите на разказвача, или с подскоци на място.
Най-често срещаната реакция обаче е следната: слушателят прогонва тези химикали от кръвообръщението си посредством бързо свиване и разпускане на гръдния си кош, придружено от гротескни гримаси и лаещи звуци.
Тест за интелигентност: „Защо пилето пресича пътя?“ Секс: „Колата на пътуващ търговец се поврежда на селски път в бурна нощ. Той чука на вратата на някаква ферма, стопанинът отваря и казва: «Да, можеш да пренощуваш тук, но ще трябва да спиш с дъщеря ми». Физическа заплаха: «Човек пада от скала, но успява да се залови за някакъв издатък и увисва във въздуха над тристаметрова пропаст, където го чака сигурна смърт».
Но разказвачите постигат пълен успех, когато говорят за реалните, непосредствени и страшни опасности, които заплашват слушателите. И никакъв смях, колкото и спонтанен да е той, не може да възстанови чувството им за сигурност. Аз самият бях в това положение по време на обиколката ми из няколко университета през пролетта на 1989 година. Трябваше да изнеса няколко лекции в тях и това ме принуди да отложа всичките си други ангажименти. Не ми беше особено приятно да прибягвам до описаните по-горе трикове със своите слушатели, но нямах друг избор. Един пример: изправен на катедрата пред тях, аз си задавах въпроса какво щеше да стане, ако семейството ми живееше в Германия по времето, когато Хитлер взема властта в тази страна. Всеки отговор на подобен въпрос би бил спорен, но едновременно с това и потискащ. След което казах, че светът е изправен пред далеч по-сериозен проблем от раждането на нов Хитлер, а именно: унищожаването на планетата от самите нас, унищожаването на този прекрасен и деликатен апарат, който поддържа живота ни…