Казах, че не е далеч денят, в който ще обърнем корем като декоративни рибки в занемарен аквариум, а после предложих и епитаф за нещастната ни планета, който звучи така: МОЖЕХМЕ ДА Я СПАСИМ, НО БЯХМЕ ПРЕКАЛЕНО ЕВТИНИ И МЪРЗЕЛИВИ.
Наистина е време да престанем.
Боже мой, мисля, че казах и още нещо (всъщност сигурен съм, че го казах), което звучеше така: човечеството се е превърнало в неудържим ледник от топла плът, който поглъща всичко по пътя си, а след това прави любов. Крайният резултат е удвояване на обема му. За капак добавих, че дори Папата в Рим не може да направи нищо, за да спре плъзгането на тази огромна маса плът.
Достатъчно!
Въпреки всичко допускам, че на хартия все още звуча забавно, забивайки малки гладки кукички в хората, след което бързам да си ги прибера. В крайна сметка писането на роман е бавна и сложна дейност — все едно, че си се захванал да изрисуваш ръчно цветята по тапетите на гостната си… Понеже зная как действат вицовете с техните кукички, които се забиват и отдръпват, аз все още съм в състояние да ги създавам, въпреки че от доста време насам не изпитвам особено влечение към подобна дейност. Помня, че и на баща ми му писна да е архитект (това стана, когато беше с десетина години по-млад от мен сега), но въпреки това продължи да се занимава с архитектура.
Или както преди време изтъкна един мой близък приятел — в идеите ми има всичко друго, но не и оригиналност. Такава била съдбата ми. Вероятно по тази причина ми хрумна напълно неоригиналната идея да напиша една съвременна версия на «Дон Кихот». Надявах се, че в тази история все пак ще има нещо свежо, просто защото цял живот бях мечтал да създам образ на идеалния гражданин. Макар господин Кьоф да мълчи по въпроса, аз мисля, че американските хумористи не биха се занимавали с недостатъците на своите съграждани, ако в главите си нямаха ясна представа как трябва да изглежда американският гражданин. Според мен мечтата на американските хумористи за идеалния гражданин е толкова важна за тях, колкото е била за Карл Маркс или Томас Джеферсън…
Но практическата реализация на тази мечта се оказа трудна работа. Просто защото никой не успя да откачи читателите от своята кукичка, от монтаукския чадър на съвременността.
«Монтаукски чадър» се нарича една специална мрежа за улов на риба, която се използва от хората, излизащи на риболов за удоволствие. Това най-често са жители на Лонг Айланд, които разпъват тази мрежа с помощта на моторни яхти върху огромна площ. Гледана отгоре, тя прилича на оголените ребра на чадър, от който са свалени плата и дръжката. Върхът на всяко от тези ребра представлява мрежичка от стоманена тел, която съдържа стръвта от изкуствена сепия, направена от употребявани медицински маркучи. Вътрешността на всеки маркуч крие по една кука, която е толкова остра и назъбена, че няма костур или лефер, който да се откачи от нея, след като веднъж я захапе, попаднал в плен на илюзията, че това е закуската му…
Днес не съществува еквивалент на онзи способ за откачане от кукичката, който Марк Твен успешно използва преди Първата световна война (а и някои негови последователи по време на всички останали войни) в «Хъкълбери Фин» — наситения с най-черен хумор роман, написан някога от американец. Ето за какво става въпрос: изобретателният, твърд и достоен за възхищение Хък, все още в началото на живота си, заявява, че «ще се разшета из околността».
За коя околност става въпрос? Може би за Роки Флетс, Колорадо? За Ханфорд, Вашингтон? Или за крайбрежието на Принс Уилям Саунд в Аляска? Ами какво ще кажете за посоката, която избира самият Твен, след като изчезва от Ханибал? Да, разбира се, че имам предвид девствената пустош на Амазонка…“ (Край)
Ако не бях умрял, положително щях да напиша всички тези неща. Освен това щях да се радвам на раждането на още три внучета — в допълнение към трите, които вече имах. Майка ми така и не видя нито едно от дузината си внучета, макар че когато двамата със сестра ми я открихме мъртва, Алис вече беше бременна с Джим, първото от тях. (Очевидно добрата новина беше закъсняла и вече не можеше да спаси мама. Тя се е чувствала толкова ужасно, колкото всеки жител на Мозамбик днес. Отвратителната касапница в тази страна продължава с пълна сила, но самоубийства почти не са регистрирани.)