Той вършеше всичко това с правда, гняв и присмех.
Последните години от краткия и нещастен свой живот той отдава на битката за защита на природата в долината на река Делауеър. Оставя семейството си без пукнат цент. Има полицейско досие, срещу него е повдигнато обвинение за търговия с наркотици и укриване от правосъдието. Но най-тежкото му престъпление е нарушаването на един закон, който напечатан би изглеждал така: „Чудовищните грешки на вашето собствено правителство не трябва да бъдат третирани с неуважение до момента, в който нанесените поражения не станат абсолютно непростими, неразбираеми и неподлежащи на никаква поправка“.
Толкова по въпроса за „правото на гражданите на мирни събрания и петиции до правителството по повод проблеми и оплаквания от всякакво естество.“ (Или, както би се изразил всеки корумпиран или глупав държавен глава: „Какво може да бъде срещу мен, след като телевизионните новини са на моя страна?“)
Съмнявам се дали клоунските качества на Аби Хофман са скъсили Виетнамската война дори с милисекунда. Това не успяха да сторят и ничии протести, с изключение на тези на врага. По време на една от годишните срещи на ПЕН-клуба в Стокхолм (войната щеше да продължи още около година) аз казах, че почти всички американски творци се обявяват срещу тази война и техните протести наподобяват един лазерен лъч на моралния кураж. След което добавих, че силата на този лъч се равнява на силата, с която една торта с бананова глазура пада от сгъваема стълбичка с височина метър и двайсет.
Съпругата ми Джил („Ксантипа“) изкара цяла година във Виетнам по време на войната. Далеч преди да я срещна, тя е правила снимки на виетнамци, които нямат нищо общо с войната. Част от тези хуманни и изключително качествени фотографии се придружават от текст на Дийн Брелис (по онова време кореспондент на Си Би Ес) и излизат в една книга, наречена „Лицето на Южен Виетнам“. Ето писмото, което Джил получи от Брелис по случай петдесетия си рожден ден:
"Желая ти всичко най-хубаво, Джил.
На този щастлив за теб ден, мислите ми неволно се връщат двайсет и пет години назад, във Виетнам. Ти не беше влюбена в себе си. Никой не би те обвинил, че се държиш като кралица, просто защото ти беше една хубава жена в обкръжението на десетки хиляди мъже. Но ти не се държеше така. Скрита зад многобройните си фотоапарати, ти успя да видиш неща, които повечето от нас не видяха. Ти не носеше пистолет, докато повечето журналисти бяха въоръжени. Ти откри болките и страданията на виетнамския народ, особено на децата. Ти се потопи дълбоко в жестокото нещастие на този народ. То често предизвикваше сълзи в очите ти, но ти нито за миг не се отказа да търсиш истината. Зад всеки образ, запечатан на твоите ленти, стояха сърцето и душата ти. Твоите снимки съдържаха един постоянен въпрос: защо? И той беше най-краткия път към истината.
По време на твоето пребиваване Виетнам беше тъжна и мрачна земя. Градовете горяха, селата се обезлюдяваха, оризовите полета пресъхваха. Помня те как проклинаше загубата на човешки живот, как плачеше за децата, захвърлени в канавките. Ти гневно размахваше юмрук, а после се втурваше навън заедно с монахините, опитвайки се да внесеш малко топлина и надежда там, където тези неща отдавна бяха забравени. Виетконгците ви наблюдаваха отблизо, но не ви закачаха. Те знаеха, че единственото ви желание е да облекчавате болката. Наскоро бях в град Хо Ши Мин, който ти познаваш като Сайгон. Един от бившите ни врагове ми показа списък на „кръглооките“, които не трябвало да закачат. Вътре беше и твоето име.
Твоите действия и твоето поведение във Виетнам, също като твоите фотографии, бяха насочени към един по-добър свят. Надявам се днес, когато тръгваш към стоте, да си мъничко по-близо до тази цел. В една стара виетнамска поговорка се казва, че „истинският живот започва на петдесет“.
Писмото беше подписано: „Твой стар приятел Дийн Брелис“.
И тъй, Ксантипа (госпожа Вонегът) е още една светица.
Светец е и доктор Робърт Маслански, който лекува зависимост от всякакъв вид в нюйоркската болница „Белвю“ и всички щатски затвори. (По време на честите ни съвместни разходки много бездомници го поздравяват по име.) Светци са и Трис Кофин и жена му Маргарет, които издават седмичник от четири страници, наречен „Вашингтонски наблюдател“. (Преди около месец им казах, че ги смятам за светци. А те отговориха, че са прекалено стари, за да изразят енергичен протест.)