Аз съм в състояние да провъзгласявам живи хора за светци далеч по-лесно и по-бързо от Римо-католическата църква, просто защото не са ми необходими онези минимум три чудеса (пред свидетели), които всеки кандидат за светец е извършил с Божията помощ. За мен е достатъчно наличието на две условия. Първо: кандидатът за светец да третира с еднакво уважение всички раси и класи в човешкото общество; и второ: да не го прави за пари.
Светец е Морис Дийс — адвокатът от Юга, който изправя пред съда всеки член на Ку-Клукс-Клан, до който успее да се докопа (с риск на живота си, естествено). И който го прави по силата на дълбоко вътрешно убеждение. (Кланът твърди, че той е евреин, но това не е вярно. А и да беше, какво от това?) Веднъж му казах, че сигурно е луд и той се съгласи. Ама и аз съм един… Светци, разбира се, са и бившите служители на Корпуса на мира (сега вече хора на средна възраст), които отдаваха всичките си сили в помощ на гладуващите в Мозамбик като доброволци на международната хуманитарна организация „Кеър“. Те не само живяха в хармония с изтерзаните човешки същества в онази страна, но и ги обучаваха на някои неща, които бяха от жизнена необходимост за оцеляването им — транспорт, съхранение и отчет на помощите от останалия свят — просто, за да спасяват от гладна смърт милионите свои сънародници и след като „Кеър“ се прехвърли в някоя друга точка на света (може би Ленинград).
Междувременно, след като се прибират у дома, тези доброволци се сблъскват със сили, които провеждат политически кампании, наситени с расизъм и класово разделение, поглъщат и ликвидират както дребния бизнес, така и природните богатства, опразват пенсионни фондове, спестовни каси и застрахователни компании, вкарват в затвора повече граждани на САЩ, отколкото правят това потисническите режими в Съветския съюз и ЮАР. (Какъв символ на свободата сме за останалия свят, а?)
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
По време на един разговор с историка Артър Шлезинджър-младши му зададох следния въпрос: „Как ще разделиш обитателите на планетата, ако трябва да го сториш само на две групи, без да се съобразяваш с пола им?“ Той се замисли за десетина секунди, после отвърна: „Кръглоглави и Кавалери“. (Страхотен отговор според мен. Аз самият съм Кръглоглав, а Ксантипа е Кавалер.) В разговор с художника-график Сол Стайнбърг му се оплаках, че има писатели, с които буквално не мога да разговарям. Сякаш сме представители на коренно различни професии — да речем педиатър и водолаз… Попитах го какво мисли за това. „Всичко е много просто — отвърна Сол. — Съществуват два вида творци, абсолютно равностойни помежду си. Единият откликва директно на живота, а другият — на историята на своето изкуство.“ (Ние с Джил сме творци от първия вид, вероятно по тази причина и се оженихме. И двамата сме варвари, които са твърдe невежи, за да откликват на историята на своето изкуство.)
Да… Току-що прочетох кратката и елиптична равносметка на Уилям Стайрън по повод последната атака на меланхолията, която е изтърпял. Книгата се нарича „Видим мрак“ (в нея не се говори директно за самоубийството, но аз мисля, че склонните към самоубийство индивиди могат да се разделят на две основни групи). Тези от типа на Стайрън обвиняват писането и химическия състав на мозъка си, който лесно се побира в купа за салата. Тези от моя вид обвиняват вселената. (Защо трябва да се мотаем наоколо?) Тук не намеквам за онзи виц. (Защо сметаната е по-скъпа от млякото, нали го помните?) Аз съм дълбоко убеден, че онези от нас, които стават хумористи (независимо дали са склонни към самоубийство, или не), говорят свободно (за разлика от повечето обикновени хора) за живота като за някакъв мръсен виц, макар че животът си е живот и нищо не може да го промени.
(Лятото на 1990-а е вече към края си, тази книга също. Още преди да се усетим, Коледа ще ни стисне за гърлото. По-големият ми брат Бърнард казва, че през коледния сезон живее с чувството, че някой го пердаши по главата с огромен пикочен мехур.)
Докато обмисля последиците от намерението да си види сметката с помощта на дебела губерка (по онова време самоубийците все още не разполагат със сънотворни хапчета, изгорели автомобилни газове и магнуми калибър точка 357), шекспировият Хамлет изобщо не се сеща за мъката и отчаянието на онези, които ще останат след него. В крайна сметка той е не само близък приятел на Хораций и любим на сладката Офелия, но и бъдещ крал на Дания. (Тук човек неволно се сеща за абдикацията на Едуард VIII няколко века по-късно, когато този владетел заменя трона на Англия за игривите очички на една разведена мадама от Балтимор. По време на една вечеря в приятелски кръг, колегата ми писател Сидни Цион засегна въпросната абдикация в много интересен аспект. Според него историята на човечеството от дълбока древност до наши дни се влияе главно от оралните умения на отделни индивиди от женски пол. В днешно време някои хора са толкова ОТКРОВЕНИ!)