Ако Хамлет се е надявал да си спомнят за него, след като „затръшне голямата врата“ (или след като някой друг я затръшне след него), аз съм убеден, че той не би пропуснал да го каже. Марк Твен (който пише така, сякаш изгаря от желание да си спомнят за него) твърди, че славата поне мъничко ще го надживее, просто защото бил голям моралист. (Славата му действително живее по-дълго от него.) Аз съм убеден, че той би морализаторствал при всички случаи, но е казал тези думи, просто защото е забелязал, че хората проявяват интерес към творчеството на доста много морализатори от древността. Тук веднага се сещам за антологията, която наричаме Библия. Подобни качества носят и още редица произведения: „Лизистрата“ на Аристофан (448–380 г. пр. Хр.), Словото на Ейбрахам Линкълн (1809–1865) при встъпването му във втори президентски мандат, „Кандид“ на Волтер (1694–1778), „Сърцето на мрака“ от Джоузеф Конрад (1857–1924), „Теория на класата, която се забавлява“ от Торнстейн Веблен (1857–1929), „Антологията Спуун Ривър“ на Едгар Ли Мастърс (1869–1950), „Пътешествията на Гъливер“ от Джонатан Суифт (1667–1745), „Модерни времена“ на Чарли Чаплин (1889–1977) и прочие, и прочие. Следователно най-добрият съвет към всеки млад писател, който иска да стане безсмъртен, е „бъди морализатор“. Към който бих добавил и следното предупреждение: „Но пиши така, че да личи приятелското ти отношение към читателя и не бъди прекалено сериозен“. В тази връзка се сещам за „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес (1547–1616). И изобщо не ми идва наум за „Проповедите“ на Котон Матър (1663–1728).
Френският фашист (и лекар) Луи-Фердинанд Селин, за когото споменавам във „Връбница“, по всяка вероятност се е опитал да стигне до безсмъртието с помощта на умишлена и абсолютно недопустима неморалност. По време на един разговор за него със Сол Стайнбърг, аз изразих дълбокото си възмущение от факта, че талантлив, мъдър и интересен писател като Селин изпъстря творбите си (които биха могли да бъдат шедьоври) с яростни нападки срещу евреите и се надсмива, отбележете, над покъртителната съдба на Ани Франк. „Защо, защо, защо му е било необходимо да очерня невинния призрак на това момиче?“ — отчаяно стенех аз.
Стайнбърг опря костеливия си показалец в гърдите ми и отвърна: „Защото е искал да го запомниш ТИ!“
(Стайнбърг вероятно е най-интелигентния човек в Ню Йорк. И със сигурност най-меланхоличния. Живее далеч, далеч от Румъния, където се е родил през 1914 година. За него най-смешният виц на света е онзи, който дава определение за ирландски хомосексуалист: „човек, който обича жените повече от уискито“…)
Лично на мен изобщо не ми пука дали ще ме помнят след смъртта ми. (Един колега от научно-изследователския институт към „Дженерал Илектрик“, който беше женен за жена с името Джоузефин, веднъж каза: „Защо да си правя застраховка живот? След като умра, изобщо няма да ме интересува какво ще стане с Джоу… Няма да ми пука от нищо, защото ще съм мъртъв“.)
Аз съм дете на Голямата депресия (също като внуците си). По време на Голямата депресия да имаш работа беше истинско чудо. Ако някой успееше да си намери работа през 30-те години, той вдигаше голям купон. Някъде около полунощ се намираше някой гост, който да се заинтересува от характера на новата работа на щастливеца. Но работата си е работа. Толкова. За мен писането на книги си е работа като всяка друга. Когато лъскавите списания — моите дойни крави — бяха изтласкани от телевизията, аз се залових с писането на рекламни текстове, после продавах употребявани коли, после изобретих нова настолна игра с фигури, после преподавах в частни колежи на тъпи и богати деца и прочие, и прочие… Изобщо не съм си представял, че съм длъжен (на света или на себе си) да се върна към писането. Писането беше само една работа, която бях изгубил. А когато едно дете на Голямата депресия си изгуби работата, все едно че си е изгубило портмонето или ключа от входната врата. В такива случаи просто отиваш и си набавяш нов ключ или ново портмоне…