(Един духовит отговор от времето на Голямата депресия на въпроса каква работа си успял да си намериш: „Чистя птичи курешки от стенни часовници с кукувица“. И друг: „Във фабрика за кюлоти. Ще смъквам кюлоти за пет хиляди годишно“.)
Повечето хора на моята възраст и с моя социален статут вече са пенсионери. Затова ми се струват глупави твърденията на цял куп критици, че вече не съм онзи обещаващ писател, който съм бил някога. Ако тези хора ме смятат за разочарование, нека си спомнят какво направи времето с хора като Моцарт, Шекспир и Хемингуей.
Колкото повече остаряваше баща ми (а той почина на седемдесет и две), толкова по-изкуфял ставаше. Хората му прощаваха, мисля, че трябва да прощават и на мен. (И аз като него никога не съм мислил злото на никого.) Към края на живота си татко започна да ме нарича Бозо. Това беше името на фокс-териера, който имах като момче. (Всъщност Бозо изобщо не беше мое куче, а на брат ми Бърнард.) Татко се извиняваше, че ме нарича Бозо, а десетина минути по-късно отново го правеше…
През последните три дни от живота си (на които не съм присъствал), той непрекъснато ровел из чекмеджетата за някакъв документ. Явно този документ е бил важен за него, но той не споменал пред никого за какво става въпрос. Така и не го открил. (А също и ние, макар да не знаехме за какво става въпрос.)
(Никога няма да забравя последните думи на актьора Джон Баримор — такива, каквито ги представя Джийн Фаулър в „Лека нощ, мили принце“. Ето ги: „Аз съм незаконният син на Бъфало Бил“.)
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Много хора са на мнение, че хуморът (с изключение на професионалните трикове и шеги) е една система за самозащита, която трябва да бъде позволена само на изключително потиснатите малцинства. (Марк Твен определя себе си като „беден бял боклук“.) На тези хора вероятно им се струва, че аз — образован човек от средната класа с германска кръв — си правя прекалено много майтапи, вместо да пея „Реката на стареца“ с насълзени очи…
(Веднъж Сол Стайнбърг говореше за мужиците — тоест, за руските селяни. Аз веднага обявих, че съм бил мужик. „Как можеш да кажеш подобно нещо?“ — смая се той. Седяхме край плувния басейн на къщата ми в Хамптънс. „Бях армейски редник цели три години по време на войната“, отвърнах.)
В едно такова открито пристанище, каквото е Ню Йорк, и където приижда непрекъснато поток хора от всички раси и вероизповедания (по подобие на „Златната треска“ в Калифорния през 1849 година), търсещи богатство или проклятие, всеки преценява околните предимно по биещите на очи расови белези (с изключение на случаите, в които тези расови белези се засенчват от чувство на гняв или страх), при това без дори да споменава за това. Така например, когато разговарям с писателя Петер Маас, аз си давам сметка, че той е наполовина холандец и наполовина ирландец. Същото става и когато си бъбря с Кедикай Липтън („мис Скарлет“ от играта с лепило на фирмата „Паркър“), която пък е наполовина японка и наполовина ирландка. А когато съм в компанията на най-добрия си приятел Сидни Офит (след като чистокръвния ирландец Бърнард В. О’Хеър се включи в Невидимия хор), аз винаги помня, че насреща ми седи евреин.
По тази логика хората преценяват и мен като германец, какъвто на практика съм. (Преди две години в един шумен бар кинорежисьорът Сидни Лъмет ме попита дали съм холандец или датчанин. Аз тихо му обясних какъв съм, но той разчете думите ми от движението на устните и избухна в смях: „Аха, значи си нацист!“ Малко след като се разпадна първият ми брак, започнах да излизам с една страхотно изглеждаща писателка от еврейски произход. Веднъж я чух да казва по телефона на някаква приятелка, че приличам на щурмовак…)
Хората ме питат какво мисля за обединението на Германия. Отговарям така: това, което харесваме в германската култура, е създадено от много германски държави. А това, което имаме всички основания да ненавиждаме, се е родило в една-единствена Германия…
(Това, което е наистина плашещо по отношение на германците, които живеят в Германия, е огромното им желание да воюват с други БЕЛИ народи. По време на пленничеството ми имаше един ранен на Източния фронт пазач, който непрекъснато се подиграваше с имперските амбиции на англичаните. „Онези шантавите, с негърските им войни“, казваше на английски той. Ако е доживял да види и чуе това, което направихме ние в Гренада, Панама, Никарагуа и още Бог знае къде, положително ще се хили и на нас, с „нашите НЕГЪРСКИ войни“.)
Омразата на англосаксонците към всичко германско по време на Първата световна война (преди да съм се родил) е толкова силна, че когато избухва Втората, в тази страна вече няма нито една реално действаща германска институция (тук включвам и дейността на баща ми). Дълбоко засрамени от кайзер Вилхелм, а след него и от Хитлер, американците от германски произход се превръщат в най-затворения сегмент на бялото общество в САЩ. (Кой беше Гьоте? Кой беше Шилер? Питайте Кейси Стенгъл или Дуайт Дейвид Айзенхауер.)