Един на всеки четирима американци има германска кръв, вероятно по тази причина всеки днешен политик мисли как да ги ухажва като гласоподаватели. (Аз лично нямам нищо против.) Но това, за което съжалявам, е, че Движението на свободомислещите, в което членуваха предимно американци от германски произход, не успя да надживее военновременната изолация. Ако беше успяло, то без съмнение щеше да се превърне във второ семейство за милиони почтени американци, които не намират отговор на големите въпроси на живота, с изключение на стария сапунен мехур за създаването на човешкия род. Преди Първата световна война Свободомислещите са имали свои здрави и жизнени организации из цялата страна. На кого да служат по време на краткия си земен престой, освен на Бога? Лишени от това свещено за всички разумни същества право, на тях им остава да служат единствено на своята общност. Защо е трябвало да живеят благопристойно (което въпреки всичко са правили), след като са били сигурни, че в отвъдното не ги чака нито рай, нито ад? Единствената им награда е била благодетелността.
Ако днес съществуваха Общностите на свободомислещите, организации като „Самотни рационалисти“ и „Децата на просветлението“, би трябвало да захвърлят мозъците си на боклука, чувствайки главите си като празни и угаснали фенери след напразното търсене на духовна връзка с останалите хора.
Сериозно обмислях възможността да подплатя приложението към тази книга с едно дълго есе от прадядо ми Клемънс Вонегът, написано в Индианаполис в началото на това бликащо от корупция и кръвопролития столетие. Той не е бил светец, а търговец на железария („При Вонегът ще намерите всичко, което ви трябва“), който прибягвал до медитация в източен стил, като четял книги. Неговото есе представлява едно отделно и независимо творение, подобно на хипократовата клетва, ръководила поведението на достойните лекари в продължение на хилядолетия. Депозирах копия от това есе в Обществената библиотека на Ню Йорк и в Библиотеката на Конгреса, след което престанах да се занимавам с него.
И ето, че приключва още една книга, написана не от някой друг, а от мен. (Когато живеех в Кейп Код, повиках дърводелец да ми направи една малка пристройка към къщата. Човекът си свърши работата, а после каза най-чудесното нещо на света: „Как изобщо УСПЯХ да направя това?“ По този начин продължава да се развива вселената… Той не беше германецът, когото споменавам в предговора — онзи, дето се гръмна. Този се казваше Тед Адлер — роден в САЩ и фен на „Орлите“. Сражавал се е срещу германците в Италия.)
В първата си книга „Пианистът“ (публикувана само преди някакви си трийсет години — още преди усъвършенстването на транзисторите; когато машините, правещи хората излишни, все още бяха огромни по размер и мислеха посредством вакуумни тръби) — аз задавам един въпрос, на който днес е още по-трудно да се отговори: „За какво са създадени хората?“ И си отговарям сам: „За поддръжка“. Във „Фокус-бокус“ — книгата, която написах непосредствено преди тази, правя заключението, че всички искат да строят и никой не желае да се занимава с поддръжката. Такива са правилата на играта. Известна помощ при тази игра оказват истината, шегите и музиката…
(Вторият най-смешен и „чист“ виц на света чух от устата на великия комик Родни Денджърфийлд. Бяхме на кино. Той каза, че имал някакъв чичо, който се славел като изключително чистоплътен човек и в махалата говорели само за него. Къпел се по шест, седем, осем, а понякога и по дванайсет пъти на ден. Когато дошло време да го погребват, целият траурен кортеж минал през четките на автоматична автомивка, след което потеглил към гробищата.)
Време е пак да ви кажа Auf Wiedersehen.
Изричайки тези думи си мисля, разбира се, за Бърнард В. О’Хеър. (Макар и да зная, че животът е една кратка пауза между черното и черното.)
Прадядо ми Клемънс Вонегът приключва есето си за свободомислието с фрагмент от собствения си превод на едно стихотворение от Гьоте. Ако следвам неговия пример за остроумие, то съвсем не изглежда лошо: