Днес вече е казано всичко за онези години. Класифицирали са ги като особен отрязък от времето и са ги забравили. Възрастните от онова време заявиха, че нямат представа какво става, следователно нещата трябва да оправим ние — най-добрите, най-смелите и най-умните деца. И ние се опитахме да го сторим. Аз се радвам, че бях едно от тези деца.
Ако здравите и добре образованите хипита като Марк, които са отказали да рискуват живота и честта си във виетнамската касапница, действително носят не по-малко белези от онези, които се сражаваха там, то техните рани са от коренно различно естество. Според мен най-тежката им рана е срамът, че са част от една социална прослойка (моята), която (с малки изключения) позволява на управниците си да я въвлекат в заблудата, че войната е въпрос на личен избор и желание. Аз самият помня само едно лице от списъка на жертвите от Виетнамската война, издълбан върху мрамора на Мемориалния паметник във Вашингтон, област Колумбия. То принадлежи на сина на един доктор — страхотен гамен, когото родителите му изпращат в армията с надеждата, че там ще го вкарат в пътя. Момчето се върна бързо, но в пластмасов чувал. Вкарано в пътя завинаги.
Познавам само един баща, който е изгубил син там, във Виетнам. Проспериращ фермер, който отглежда картофи (и на чийто корт съм играл тенис със Сидни Офит). Той и синът му (когото не познавам) бяха от онези патриотично настроени американци, които по време на Втората световна се гордееха със своя патриотизъм, оставяйки на втори план класовите и социални различия помежду си. Те бяха убедени, че шансът да убиваш или да бъдеш убит по време на война, е не само дълг, но и привилегия. Аз също бях убеден в това по време на въпросната война и мисля, че бях прав. Не можех да си представя, че ще искам от родителите си да търсят връзки, за да ми осигурят някоя безопасна служба в тила. За мен (а и за децата ми, ако бяха изпаднали в подобна ситуация) това би било проява на непростимо малодушие, равносилно на духовно самоубийство.
Марк наследи от мен съвестта, характерна за хората, които преживяха Втората световна или участваха в нея (също като децата на О’Хеър и на всички останали). Следователно, отказвайки да се бие във Виетнам, той би трябвало да направи компромис с тази съвест или просто да я убие. Нещо много болезнено, нали? Поради странното, бих казал тъжно и смешно поведение на управниците на тази страна, той, подобно на много младежи от своето поколение, се превърна в безотечественик. Имам предвид отношението на правителството както към младежите от средната класа, така и към самите виетнамци. Което е не само тъжно и смешно, а и жестоко, дори унищожително…
Марк не харесваше това, което става тук. На неговите години и аз нямаше да го харесвам. И макар вече да не подлежеше на военна служба и не бягаше от нищо друго, освен от една структура на управление (същата, каквато съществува и днес), характеризираща се с безсрамно фаворизиране на собствената му раса и класата на икономически състоятелната и образована интелигенция, той замина за Канада. Всичко това е описано в "Експрес „Рай“. Евентуалното продължение на тази книга (надявам се да напише такова, защото е добър писател) би разказало за измъкването му от дълбоката депресия — достатъчно успешно, за да му позволи да завърши медицинския факултет на Харвард и да се превърне в педиатър на средна възраст с две хубави деца и хоби свирене на саксофон, който има добра практика в покрайнините на Бостън. (Неотдавна сестрите в Щатската болница на Масачусетс го обявиха за любимия си педиатър, а един от невръстните му пациенти се оказа внука на покойния ми приятел Бърнард Маламъд.)
Единственото престъпление на Марк по отношение на управниците в тази страна, също като единственото престъпление на Аби Хофман и много други от поколението на Виетнамската война, може да се дефинира като особена форма на предателство от Джеферсънов тип. Нарича се НЕУВАЖЕНИЕ.