Преди години беше модно чиновниците да кичат кабинетите и бюрата си със смешни, а понякога и безочливи плакати, които се продаваха във всички универсални магазини — особено в онези, които рекламираха продукцията си на цена „от пет до десет цента“. Още помня надписа на един от тях, който гласеше следното:
НЕ Е НУЖНО ДА СИ ЛУД, ЗА ДА РАБОТИШ ТУК, НО ВСЕ ПАК ПОМАГА.
Твърде вероятно е да съм видял тази произведена на конвейр шега в магазина за железария „Вонегът“ в Индианаполис. През лятната ваканция редовно работех там, тъй като ми трябваха пари за дрехи, гаджета и бензин. Магазинът беше собственост на мои роднини.
И тогава, съвсем като днес, беше широко разпространено мнението, че за да се занимава с изкуство, човек трябва да е малко луд. Какво е карало психически здравите индивиди да мислят така? Някъде в детските години на баща ми властвало мнението, че има пряка връзка между туберкулозата и гениалността, просто защото повечето известни художници били болни от ТБ. Според слуховете полза носела и ранната фаза на сифилиса. А веднъж Е. Б. Уайт — прочутият писател и издател на „Нюйоркър“ — сподели с мен, че не познава добър писател, който да не е пияница. Днес, сякаш за да изтъкнем още веднъж връзката между творците и болестите от всякакъв вид, ние вече разполагаме и със споменатото томче великолепни творби на хора с психически заболявания, част от които отдавна са мъртви, а други продължават да обитават лудниците. Между другото, никой от тях не е известен…
Но за мен — човек, който се занимава с писане вече доста време, тази книга доказва две неща: първо — на света се създава доста повече качествена литература от тази, която се публикува и която имаме време да четем, и второ: мислите на творците се различават от мислите на общата маса граждани, защото те са били шкартирани от тази обща маса или поне мислят, че са били шкартирани. Попадането на част от нас в заведенията за душевноболни е само една брънка от процеса на въпросното шкартиране, който продължава без да спре нито за миг. Туберкулозата и сифилисът, присъдата за измама и членството в някоя презряна секта, лошият външен вид и отвратителният характер са все неща, които могат да ви шкартират толкова успешно, колкото и всяка нервна криза…
Но шкартирането (реално или въображаемо) все още не е достатъчно, за да се почувстваме творци. Всеки мъж или жена, които се занимават с творчество, трябва да притежават и известна доза талант. Такъв талант притежават всички автори в антологията, за която става въпрос. Аз самият съм преподавал писателско майсторство на какви ли не млади хора — от студентите в Харвард до тийнейджърите от училищата за деца с умствени увреждания. И мога смело да заявя, че процентът на даровитите сред тях е горе-долу един и същ. Затова бих се изненадал, ако този процент (винаги незначителен) при душевноболните показва някакви значителни отклонения нагоре или надолу.
Пак повтарям: основен източник на творческото вдъхновение си остава шкартирането, независимо дали е реално или въображаемо. И няма да бъда изненадан, ако се окаже, че талантливите творци, шкартирани поради психическо заболяване, са дали на света повече ценни творби от онези, които са били шкартирани по други причини. Това би било съвсем логично, тъй като никой друг не може да се смята за толкова изключен от обществото, колкото се чувстват те. Ние, останалите, ги превръщаме в световни шампиони по Самота. На такива хора най-много отива думичката „отлъчени“ (тоест, прогонени от стадото)…
Ще цитирам поета Крис Кристофърсън: "Свободата е просто другото име на „нямам нищо за губене“. Ето ви в синтезиран вид ползата от шкартирането за всеки надарен творец. Когато нямат какво да губят, хората се освобождават от собствените си мисли. Просто защото няма и какво да спечелят от ехото на тези мисли, с което им отвръщат околните. Безнадеждността е майка на Оригиналността.
А трите красиви дъщери на Оригиналността (които от своя страна са внучки на Безнадеждността и които ярко присъстват във въпросното томче) са Надеждата, Благодарността на околните и Непоклатимото самоуважение.