Колин й зададе много въпроси, но доста неща останаха неизяснени. Накрая, когато Синджан остана без сили и вече не можеше дори да говори, той я целуна по челото и каза:
— Ще се погрижа тя да не остане повече във Вер. Представлява опасност и за себе си, и за нас. Един Бог знае какво може да направи с децата, ако превърти съвсем. Странно, че преди никога не съм забелязвал колко е особена. Знаех само, че не ме харесва, което си беше съвсем очевидно, но не обръщах внимание. Хайде, заспивай вече. Моля те, премести ръката си по-нагоре. Да, така е добре. Гърдите ми не са толкова опасно място.
Тя се усмихна, притиснала глава в рамото му. Нищо лошо не можеше да й се случи, щом той е тук. А тя щеше да направи това, което трябва, за да не му се случи и на него нищо лошо. Той можеше да й държи високопарни речи, да се прави на господар и диктатор колкото си ще, но това нямаше никакво значение. Той просто нямаше шанс срещу тяхната женска тройка.
Абсолютно никакъв шанс.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Съпругите изпитаха едновременно чувство на облекчение и на разочарование, когато при пукването на зората Дъглас и Райдър не се появиха във Вер. В осем часа сутринта в господарката спалня Софи най-после даде израз на безпокойството си.
— Но къде са те? Мислиш ли, че може да им се е случило нещо лошо, Алекс?
— О, не, даже не го допускам — каза Алекс и сви вежди. — Започвам да си мисля, че са ни сърдити и затова не идват. Искат да ни дадат урок. Дъглас се умори да се опитва да се налага и все да стига някъде по средата. Сигурно е решил този път да ме накаже с отсъствието си.
Синджан погледна първо едната, после другата си снаха и избухна в смях. Върху лицата и на двете беше изписано едно и също изражение — на дълбоко засегнати, но тя не можеше да спре да се смее.
— Не мога да повярвам, че това сте вие. Звучите така, сякаш искате в тази секунда да пристигнат.
— О, не!
— Това е абсурдно!
Синджан отмести поглед от едното разочаровано лице върху другото.
— Някоя от вас двете блестящи любими направи ли си труда да остави бележка къде е?
Алекс погледна Синджан така, сякаш тя изведнъж се бе побъркала и сви презрително рамене — беше изпълнение, от което Дъглас щеше да се пукне от гордост.
— Защо? Естествено, че му писах къде отивам. За какъв човек ме смяташ? Никога не бих си позволила да разтревожа Дъглас.
— И какво точно му написа?
— Ами… че съм отишла на гости на Софи. О, по дяволите!
Синджан бързо отмести очи върху Софи, която се мръщеше и беше забила поглед в бледосивите си пантофи.
— А ти? Писа ли на Райдър закъде сте тръгнали?
Много бавно, с вперен в пантофките си поглед, Софи поклати глава.
— Просто му писах, че отиваме на екскурзия в Котсуолдс и че ще му се обадя кога ще се върнем.
— О, Софи. Не е възможно да си го направила! — Алекс я замери с една възглавница. — Не мога да повярвам, че не си му писала истината. За какво си мислила, за Бога?
— Е, Алекс, и ти не си постъпила кой знае колко по-добре — отвърна й Софи и хвърли обратно възглавницата, уцелвайки величествения й бюст. — Казала си само част от истината и сама си направила първата крачка към лъжата, така да се каже. Ти също не е требвало да лъжеш.
— Трябваше да си дадеш сметка, че не е било необходимо да се лъже! Трябваше да помислиш за това, но не си го направила, ти…
— Да не си посмяла да ме наречеш глупачка!
— Не съм имала намерение да те нарека глупачка, но ако смяташ…
— Престанете веднага и двете! — каза Синджан, като полагаше неимоверни усилия да не се разсмее. Великолепният бюст на Алекс прииждаше и се отдръпваше като огромна вълна, Софи беше почервеняла със свити в юмруци ръце.
Най-после Алекс наруши мълчанието. Гласът й прозвуча много нещастен, когато попита:
— Какво ще правим сега?
Синджан не се усмихна. Смехът беше замрял в гърлото й. Каза твърдо.
— Райдър и Дъглас бързо ще се досетят какво е станало. Убедена съм в това. Ако ще се чувствате по-спокойни, като им пишете, побързайте да го направите още сега, а аз ще изпратя някое от момчетата да занесе писмата ви до Единбург. Въпреки че не мисля, че това се налага.