— Ха! Знаеш, че това са глупости, Колин. Не живеем в средновековието, когато пътищата са гъмжели от разбойници.
— Защо спорите? — намеси се Филип, като местеше очи от Синджан към баща си. — И двамата сте прави. Момчетата също могат да бъдат силни. Нима аз не яздих сам през нощта, за да те доведа от Единбург, татко? Ако ти не се беше върнал, Джоан можеше сериозно да пострада.
Двамата се спогледаха над главата на Филип. Синджан се усмихна, а Колин каза:
— Ти смяташ, че всеки член от семейството трябва да дава своя принос, така ли? На всеки трябва да му се да де възможност да се прояви като герой.
— Това означава, че и за Дахлинг трябва да има такава възможност — каза Филип и се намръщи. — Ти какво мислиш, Синджан?
— Мисля, че баща ти най-накрая намери правилният отговор.
— Сега, Филип, ако ти приемеш извинението на Джоан…
— Името й е Синджан, татко. Ти си готова да направиш всичко за доброто на моя баща, така че смятам, че не бива да заставам срещу теб.
— Благодаря ти — отвърна кротко тя и забеляза как лявата вежда на Колин въпросително се повдигна. Проследи как баща и син напускат Вътрешната господарска стая. Колин се бе привел напред, за да чува какво му говори Филип.
Тя го обичаше толкова силно, че чак изпита болка от това.
Кой, по дяволите, беше казал на Робърт Макферсон, че Колин е убил жена си?
Късно следобед се застуди. Небето беше безоблачно и шербруково-синьо, както Софи обърна внимание на съпруга си, преди да го целуне.
Колин беше пожелал да остане за известно време сам. Сега, като видя петното от вода върху страницата на книгата, която държеше в ръце, той свъси вежди. Нямаше съмнение, че за книгата бяха положени грижи — беше почистена от праха, корицата беше запъната в хартия, но петното си стоеше върху страницата. Разбира се, тя се бе погрижила за книгата, както беше направила и с всички останали книги. Той знаеше отпреди, че тя беше свършила тази работа, но чак сега разбра, че се е отнесла с всяка книга като с истинско съкровище — с почит и преклонение. Той остави книгата и се върна при бюрото си. Отпусна се удобно в креслото, кръстосал, ръце на тила си, и затвори очи.
Намираше се в своя кабинет в северната кула. Усещаше аромата на пресен пирен и рози. Както и този на лимон и пчелен восък. Това му напомняше за майка му, но сега той не изпитваше гняв към съпругата си, а напротив — дълбока благодарност. Помисли си, че сигурно не след дълго, когато му замирише на лимон и пчелен восък, вече няма да се сеща за майка си, а ще си мисли за жена си.
Обичам те.
Колин мислеше, че винаги е знаел, че тя го обича, въпреки че не се отнасяше с особено доверие към идеята за любов от пръв поглед. От друга страна, тя беше застанала до него още от самото начало. Вярата й в него никога не се разколеба. Дори когато спореха, той знаеше, че тя с готовност ще умре за него, ако се наложи.
Всичко беше много просто.
Той беше толкова щастлив, че не можеше да повярва, че това, което става, е истина. Беше открил своята богата наследничка. Освен това беше намерил жената, която да бъде чудесна майка за неговите деца, беше спечелил незаменима съпруга. Макар и твърдоглава. Макар и прекалено импулсивна.
Точно в мига, когато всичко просветляваше и се измъкваше изпод булото на огромния черен облак, се появяваше някакъв таен неприятел. Замисли се дали не е трябвало да използва сила, за да научи името на врага си от Макферсон. Може би Джоан нямаше да му попречи да го направи в колибата. Може би тя самата щеше да настоява пред него да набие Макферсон.
Това предизвика усмивката му. Тя ставаше истински кръвожадна, когато нещо заплашваше неговия живот. Помисли си за леля Арлет — една жена, която явно не беше на себе си, и той беше единственият, който не го бе забелязал. Заради неговата слепота Джоан можеше сега да е мъртва. Той стисна зъби при тази мисъл. Всичко се оказа вярно. Леля Арлет призна пред него, че щяло да бъде по-добре, ако малката кучка била умряла. Тогава всичко щяло да се върне по старому. Тогава тя отново щяла да има власт.
Но тя не беше казвала нищо на Макферсон. Колин въздъхна. Когато чу да отекват стъпки нагоре по стълбището на кулата, той отвори очи. Разпозна чии са тези леки стъпки и се наведе напред в креслото, отправил поглед към обкованата с желязо врата.
Беше Джоан. Лицето и беше поруменяло от напрежението. Челото й беше потно.
Той скочи от мястото си и отиде при нея: