— Какво беше това?
— О, Боже — извика Колин и я блъсна на земята, като я покри с тялото си.
Минувачите ги поглеждаха с любопитство и отминаваха. Само един мъж пристигна запъхтян и се спря при тях.
— Някакъв мъж стреля по вас — каза той и се изплю на земята от възмущение. — Видях го отсреща до галантерията. О, госпожо, добре ли сте?
Колин помогна на Синджан да се изправи. Тя притискаше с ръка бузата си и между пръстите й се процеждаха капчици кръв. Колин изпсува.
— О, дамата е ранена. Елате у дома, живея наблизо, на „Клеборн Стрийт“.
— Не, господине. Благодаря ви. И ние сме наблизо — на площад Аботсфорд.
Синджан стоеше онемяла от уплаха й недоумение и слушаше как двамата мъже разменят имената и адресите си. Колин възнамеряваше по-късно да се види и разговаря със свидетеля. Някой беше стрелял по нея. Това беше невероятно. Не й се вярваше. Все още не изпитваше болка, но усещаше мократа, лепкава кръв между пръстите си. Не й се искаше да я види и затова продължаваше силно да притиска ръка към раната.
Колин се обърна навъсен към нея. Без да продума, той я взе на ръце.
— Отпусни се и сложи глава на рамото ми.
Тя го послуша.
За лош късмет и на двамата, Райдър и Дъглас току-що се бяха върнали, когато Колин я внесе на ръце в къщата. Нямаше как да скрият кръвта, която още се стичаше между пръстите й. Настана врява, в която се редуваха обвинения, въпроси и викове, докато най-накрая Синджан успя да се вреди и спокойно да заяви.
— Дъглас, Райдър, стига де. Паднах, това е всичко. Просто паднах като една тромава глупачка и си нараних бузата. Знам, че е тъпо, но поне Колин беше с мен и ме донесе дотук. А сега, ако вие двамата млъкнете за миг, бих искала да видя дали сериозно съм се наранила.
Разбира се братята й не млъкнаха. Отведоха Синджан в кухнята, точно както тя бе направила с Колин в лондонската къща на Шербрукови, за да види той сцепената си устна. Забеляза, че той не е забравил за този случай. Настаниха я върху един стол и й заповядаха да не мърда.
Дъглас веднага нареди да му донесат топла вода и сапун, но Колин грабна чистата кърпа от ръцете му и заяви.
— Махни си ръката, Джоан, и ме остави да погледна раната.
Тя затвори очи и не издаде нито звук, когато той докосна драскотината с мократа кърпа и изтри кръвта от лицето й. Слава Богу парчето камък само леко я беше ожулило. Кожата бе малко разцепена и той почувства облекчение, защото братята й се бяха надвесили над него и внимателно следяха всяко негово движение, готови, както му се струваше, да го разкъсат на парчета, ако не направи нещо така, както те биха го направили.
— Дребна работа — каза Колин.
Райдър го отмести встрани и заяви.
— Доста странно ожулване, Синджан, но мисля, че няма да ти остане белег. Ти как смяташ, Дъглас?
— Хич не ми прилича на ожулване. По-скоро нещо е профучало край бузата й с голяма скорост и я е порязало. Ще кажеш ли как се сдоби с тази рана, Синджан? Нали не мислиш, че ще повярвам на нелепите ти обяснения, че си паднала?
Без за секунда да се подвоуми, Синджан се свлече в ръцете на Колин и простена.
— Толкова боли. Съжалявам, Дъглас, но боли ужасно.
— Добре — каза съпругът й. — Аз ще се погрижа за това.
Докато Колин почистваше раната, Дъглас се мръщеше недоволно. Свъсеното му лице съвсем не се хареса на Синджан.
— Не се чувствам добре. Може и да повърна. Ужасно ми се гади.
— Раната е съвсем повърхностна — каза Дъглас и още повече се намръщи. — Би трябвало изобщо да не я усещаш.
— Така е — каза Колин, — но понякога едно незначително нараняване може да изцеди и последните сили на човек. Искрено се надявам да не повърнеш.
Прозвуча като предупреждение. Синджан веднага отговори.
— Стомахът ми се успокои, докато Колин говореше.
— Така е добре. Виж какво, Дъглас. Сестра ти е много изморена, предполагам, че вече си забелязал.
Тишината, която настъпи, беше застрашителна. Двамата братя изпиваха с погледи ту зет си, ту малката си сестра — тяхната малка невинна сестра, тяхната съвсем доскоро малка невинна сестра. Налагаше се да преглътнат голям залък. Не им беше лесно. Най-накрая Дъглас въздъхна дълбоко и каза:
— Да, предполагам, че е. Почини си, Синджан. Ще се видим по-късно.
— Няма да превързвам раната, Джоан. Така ще зарасне по-бързо.
Тя погледна мъжа си и смело му се усмихна, но усмивката й беше нещастна и трогателна. Като видя това, Райдър свъси вежди.