— Лельо Арлет, аз съм дъщеря на граф. Ако мислиш, че при тези обстоятелства бих могла да бъда парвеню, явно се нуждаеш от допълнително образование. Престани, ако обичаш, с изобличителните си речи, защото имам много работа — тя се обърна, без да даде възможност на Арлет да издума нещо в отговор. — Дахлинг, ела тук, скъпа, трябва да ти премерим роклята.
Предната вечер в леглото на Синджан имаше змия — дълга и черна, която се виеше неистово и търсеше къде да се скрие. Синджан премигна, като я видя, но след това се усмихна. Уви внимателно около ръката си горката живинка и слезе долу, за да я пусне на свобода да скрие в избуялите градини.
Чудеше се какъв номер ще й погодят тази вечер. Не й оставаше много време да разбере. Оказа се, че са и подготвили ново представление с призрака. Наистина бяха талантливи актьори и тя се усмихна в тъмнината като произнесе силно, с треперещ глас.
— Мили Боже! Недей да идваш отново. Остави ме призрако! Моля те, остави ме.
Духът изчезна малко след това и Синджан беше готова да се закълне, че дочу сподавен кикот.
Колин извика нейното име още докато изкачваше очуканите стъпала на замъка, но го посрещнаха Филип и Дахлинг. Дахлинг обви ръце около краката му и занарежда колко подла, лоша, грозна и зла била Синджан. Филип не се включи в агитката. Колин стисна в прегръдките си и двете деца и ги попита къде е Джоан.
— Джоан? — попита безразлично Филип. — О, тя се намира едновременно навсякъде. Прави всичко. Никого не оставя на мира. Направо не се търпи, татко.
В следващия миг се появи леля Арлет, добра се възможно най-близо до ухото му и изсъска, че момичето за което бил принуден да се ожени, непрекъснато раздавало заповеди на всички и съсипвало всичко, и най-вече какво е необходимо да направи той, за да сложи край на всичко това. Липсваше само Сирена, но още в следващия миг се появи и тя.
— Радвам се, че се върна — поздрави го тя с нежния си глас, при което веждата на Колин скочи нагоре с цял сантиметър.
— Всички вие, Дахлинг, махни се от крака ми! Филип, отведи сестра си оттук. Къде ли? Където искаш, не ме интересува. Арлет, изчакай един момент, ако обичаш. Къде е Джоан?
— Тук съм, Колин.
Той вдигна поглед и я видя да слиза по широкото стълбище. Беше облечена в нова рокля от прост бледожълт муселин, която съвсем не беше изискана, а беше от тези, които носят селските моми, но на Джоан й стоеше изключително елегантно. Беше му липсвала. Беше мислил за нея много по-често отколкото му се искаше, и се бе прибрал у дома, за да я види, преди да свърши всичко, което трябваше да направи. Да, помисли той, тя наистина е прекрасна. Нямаше търпение да свали тази рокля, за да я целува и има. В следващия миг обаче той помириса въздуха и всичките му приятни представи изчезнаха. Пчелен восък и лимон. В съзнанието му нахлуха спомени от времето на майка му и той отново подуши въздуха, защото просто не можеше да повярва, че това е възможно.
След това се огледа. Това, което видя, го накара изумено да премигне. Никъде нямаше и петънце, не че преди беше забелязвал каква страхотна мръсотия цареше навсякъде. Но сега се сети, че е било така. Да, сети се.
Полилеят беше като нов, мраморният под беше толкова излъскан, че фигурата му се отразяваше в полираната повърхност. Не каза нищо. Беше зашеметен. Отиде в салона, след това във Вътрешната господарска стая. Имаше нови пердета, които приличаха на старите. Но не бяха същите. Не бе възможно килимите да са нови, а в същото време техните сини и червени багри сякаш грееха на следобедната светлина.
— И на мен ми е приятно да те видя, Колин.
Той погледна към жена си, видя присвитите й устни и приглушено каза:
— Виждам, че си имала много работа, Джоан.
— О, да, всички имахме. Обърни внимание на пердетата, Колин. Нови са, но намерих същия плат. Можеш ли да повярваш, че манифактурата в Денди продължава да произвежда все още същия плат? Работят този десен близо петдесет години! Чак да не повярваш!
— Харесвах пердетата такива, каквито бяха.
— О? Имаш предвид, че ти е харесвал прахолякът и натрупаната с години мръсотия по пода?
— Тези килими изглеждат странни.
— Разбира се, че изглеждат така. Те са чисти. И вече от тях не се вдигат облаци прах при всяка стъпка.
Той отвори уста да й отговори, но тя го изпревари.
— Нека да позная — харесвал си ги такива, каквито са били.
— Да. Както казах, ти си имала много работа и си свършила все неща, които не одобрявам.
— Да не би случайно да трябваше да се изтегна в някое удобно кресло и да чета романите, които ги няма в мухлясалата ти стая, наричана от теб библиотека, и да ям бруни?