- Благодарение на това, което ми поръча, напълно изтрезнях - процеди с убийствена сериозност. - Зная точно какво правя и твоята закрила не ми е нужна. - Вирна брадичка. - Десетина години съм живяла с охрана. Това ми е повече от доста-тъчно. От сега нататък всичко между нас приключи. Искам да си тръгнеш.
Завладя го заслепяваща ярост, такава, каквото смяташе, че никога няма да изпита. Остави с трясък чашата върху бара.
- Както кажеш, сестричке.
Луси се бе отървала от Панда, но купонджийският й дух бе отлетял. Защо му трябваше да се натресе и да развали всичко? И все пак тя не биваше да избухва така. За всичко беше виновна Темпъл. Нейната самодоволна увереност, че Луси се е влюбила в Панда, я бе накарала да се паникьоса.
Не би могла да е влюбена. Темпъл грешеше. Луси не беше от жените, които се влюбват в един мъж два и половина месеца след като са били влюбени в друг. Още повече не беше от тези жени, които се влюбват в мъж, който бе толкова затворен, че не желаеше да разкрива нищо за себе си. При все това една част от нея се измъчваше, задето му заяви, че се разделят, макар че лятото клонеше към край и той скоро щеше да замине.
Изчака достатъчно дълго, за да се увери, че няма да се натъкне на него навън, и излезе от бара. Паркингът беше пълен.
Тъй като тя бе взела колата му, донякъде очакваше той да е отпрашил с нея, оставяйки я без транспорт, но Панда не го бе направил. Все още бе загрижен за нея. Очите я засмъдяха от напиращите сълзи, макар тя да знаеше, че е по-добре да скъсат сега и завинаги.
Не и се искаше да се прибира, не и се искаше да говори с никого. Погледна към колата, но не можа да се застави да се качи в нея. Ако беше с маратонките, щеше да тръгне пеша, за да проясни главата си, но сабото с висока платформа не беше подходящо за среднощни разходки. И все пак въздухът бе топъл, а на небето грееше пълна луна. Луси се провря между колите и заобиколи страничната стена на заведението, осветена от една самотна лампа.
Сградата бе кацнала на малко възвишение, надвиснало над залива. Ако тя беше собственица на мястото, тук щеше да разположи открита тераса. Вместо това видя два контейнера за боклук, барака за инструменти и строшена маса за пикник. Съдейки по смачканите цигарени кутии и фасовете по земята, това бе любимото място за пушене на персонала на бара.
Тя закрачи внимателно по неравната земя към пейката за пикник и седна. Влажното дърво студенееше под голите й бедра, а въздухът миришеше на езеро и пържено олио. Чу рева на мотоциклети и за миг й се прииска да повярва, че един от тях принадлежи на Панда - нейния личен сър Галахад, дошъл да я спаси от мрачното тресавище на собствените й мисли.
Взря се в светлините на къщите, блещукащи на другия бряг. След скандала му с Темпъл, Луси нямаше да се изненада, ако утре Панда си замине. Но какво ще прави тя? Докога смяташе да остане тук? Представи си как стои на скалата зад къщата, есенните листа падат около нея, после се сипят снежинки. Видя как идва пролетта; после друго лято. Видя как се изнизват годините. Косите й сивееха, лицето й се покриваше с бръчки, странната стара госпожа, която пристигна едно лято на острова и никога не го напусна. Накрая щяха да намерят мумифицираното й тяло под планина от вкаменен домашен хляб.
Тя потръпна. Силен глас я изтръгна от вцепенението.
- Чакай малко. Трябва да пусна една вода.
- Постоянно трябва да пускаш вода.
- Майна ти.
Чакълът захрущя под нечии стъпки. От бара излезе мъж с рошава брада и бандана около главата. Когато спътникът му спря до единия контейнер за смет, брадатият я забеляза.
- Здрасти.
Двамата бяха с ботуши, мърляви дънки и сплъстени коси. Тези мъже не бяха адвокати или училищни наставници, които през уикендите се превръщаха в рокери. Те бяха истински рокери и от нестабилната им походка си личеше, че и двамата са пияни.
Луси Джорик щеше да е изплашена, но Вайпър знаеше как да се справя в подобни ситуации.
- Здрасти и на вас.
- Имаш ли нещо против, ако пусна една вода? - попита брадатият, по-високо от необходимото. - Ако искаш, можеш да гледаш.
Мъжът до контейнера се изкикоти.
- Само ти можеш да намериш мацка на подобно място.
Вайпър не се плашеше лесно, но не беше глупачка. В бара беше прекалено шумно, за да я чуе някой, затова трябваше да приключи по-бързо този разговор.