Признанието му я удиви, макар че не би трябвало. Толкова привлекателен и успешен мъж като Майк едва ли би се затруднил да си намери жена - поне такава, която не го е познавала като дете.
- Аз познавам ли я? - полюбопитства тя.
- Не. - Той отмести с крак табуретката, за да не й се налага да я заобикаля. - Семейството й почива през лятото в Петоски. Да разваля годежа, се оказа най-трудното нещо, което съм правил.
- Ти си развалил годежа?
- Помисли, че аз съм зарязаният, нали?
- Не. Съвсем не. - Точно това си бе помислила. - Просто не знаех, че някога си бил сгоден.
- Имахме различни ценности. Тя не харесваше живота на острова, както и повечето от местните ми приятели. Но имаше добри качества.
- Ала недостатъчно, за да се ожениш за нея.
Той не желаеше да говори лошо за бившата си годеница.
- Тя го прие много тежко. Още изпитвам вина за случилото се.
Не се учудваше. Възрастният Майк Муди не обичаше да наранява хората. Може би никога не бе обичал.
Той вдигна ръка, за да разкопчае горното копче на ризата -прост жест, но толкова мъжки, че тя се почувства малко неловко. Това усещане толкова я стъписа, че от устните й се изплъзна въпросът, който никога не би задала при други обстоятелства:
- Много жени ли си имал?
- Много? Не. Колкото и да се наслаждавам на секса, никога не съм спал с жена, към която не изпитвам някакви чувства. Ако това ме прави откачен смотаняк, ще го преживея.
Не го правеше откачен смотаняк; правеше го порядъчен мъж. Но Бри съжали, че той повдигна въпроса за секса. Добре де, тя го бе повдигнала, но не бе нужно той да се впуска в подробности. Тя искаше да вярва, че той...
Не знаеше в какво искаше да вярва и се зарадва, когато мобилният му телефон иззвъня.
- Клиент - рече той, когато погледна дисплея. - Трябва да вдигна.
Той се оттегли в съседната стая. Тя разгледа разместената купчина книги върху масата. Джон Стайнбек, Кърт Вонегът, две мотивационни книги и Библията. Имаше няколко новинарски списания, „Спортс Илюстрейтид“, „Джентълменс Куотър-ли“. Всички изглеждаха четени и Бри си спомни как Майк често увличаше Дейвид в разговори за книги.
През стъклените врати тя можеше да вижда как домакинът говори по телефона. Той бе единственият мъж, който бе неизменен пример за подражание в живота на Тоби, почти като по-голям брат. Или баща. Бри вече не се съмняваше в искрената привързаност на Майк към момчето, но колко дълго щеше тя да продължи? Как щеше да реагира Тоби, ако Майк се отдалечи от него?
С всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да вярва в преценката си. Вече не беше сигурна дали Майк е искрен, или се ръководи от користни подбуди. Но съвсем точно знаеше какви са нейните користни подбуди... Бодна я угризение на съвестта.
Той приключи телефонния си разговор и се присъедини към гостенката си, но много скоро стана ясно, че много повече се вълнува от завръщането на Тоби и кучето, отколкото да бъбри с нея.
Луси седеше на старата плажна кърпа под черешата в съседната овощна градина, която не се виждаше от къщата. От три дни проверяваше местните новини, но никъде не се споменаваше за намерени тела край морския бряг, затова предположи, че негодниците, които я бяха нападнали, са оживели. Жалко. Днес въртя манивелата на центрофугата за мед, пълни буркани с мед и готви, но преди да се заеме с вечерята, реши да прекара малко време тук и да се полюбува на облаците, мержелеещи се през клоните на дърветата.
Една от пчелите на Бри кацна върху поляната с детелини недалеч от ръката й и заби хоботчето си в сърцевината на едно цвете. Синините от нападението бяха започнали да избледняват, всичко, което бе забулено в мрак, бе започнало да се прояснява. От години тя живееше сякаш в чужда кожа, но и тази, в която се бе напъхала това лято, се бе оказала също толкова чужда. Наистина ли си мислеше, че като си изрисува няколко татуировки и се прави на безстрашна непукистка, някак си ще се превърне в свободната личност, която искаше да бъде? Това лято не беше нищо повече от фантазия. Панда не беше нищо повече от илюзия.
Претъркули се настрани. Ръката й изглеждаше различна без розата, тръните и мастилените капки, като че ли не беше нейната. Тя взе жълтия бележник с девствено бели листа, който лежеше редом. Този път не изпита желание да го захвърли и да се втурне да пече хляб или да плава с лодката по езерото. Младата жена седна, нагласи бележника върху коленете си, щракна химикалката и най-после започна ревностно да пише.
Много от случилото се през онова лято вече е известно на всички. Срещата между мен, Трейси, Нийли и Мат е подробно описана от журналистите, учените, биографите, неколцина писатели, дори бе заснет ужасен телевизионен филм. Но това винаги е била историята на Нийли и Мат, а аз изпълнявах поддържащата роля. Тъй като това е книга на моя баща за Нийли, навярно очаквате нещо подобно, но аз не мога да пиша за майка си, без да разкажа за себе си...