Това ли беше единствената причина да дойде? Остра болка прободе гърдите и, Луси вдигна глава и видя отражението си в тъмните му очила.
- Чувствам се прекрасно при Бри - промълви сковано.
- Ти обичаш къщата повече от мен. Ако размислиш, ето ключа.
Тя не протегна ръка - не можа да се застави - и той го пусна в скута й. Ключът се приземи върху подгъва на шортите - жълт ключодържател, който сякаш весело й намигваше.
Панда вдигна ръка към очилата, като че ли се канеше да ги свали, но сетне размисли.
- Луси, аз... - Устните му се изтъниха в до болка познатата упорита черта. Панда отпусна ръка върху бедрото и сведе глава. Думите, които излязоха от устата му, прозвучаха толкова грубо, сякаш минаваха през шкурка.
- Ще се пазиш, нали?
Това беше всичко. Той повече не я погледна. Не каза нищо повече. Просто си тръгна.
Пръстите й се свиха в юмруци. Тя затвори очи и ги стисна. Беше твърде гневна, за да плаче. Искаше да се хвърли на гърба му и да го повали на земята. Да удря и да рита. Коравосърдечно, безчувствено копеле. След всичко, което се бе случило, след всичко, което бяха казали и направили, това беше неговото сбогуване.
Луси най-после успя да се добере до паркинга. Метна се на велосипеда и завъртя педалите яростно като госпожица Гълч, отпрашила на колелото си с кучето Тото на Дороти от „Магьосникът от Оз“. Нищо чудно, че той така и не дойде да я види в къщата на Бри. Далеч от очите, далеч от сърцето. Такъв беше Патрик Шейд.
Бри беше в лавката. Щом погледна Луси, остави четката.
- Какво се е случило?
Всичко свърши. Край. Приеми го.
- Живот - отвърна Луси. - Гадост.
- Разкажи ми какво стана.
Луси едва се сдържа да не запокити велосипеда през алеята за коли.
- Имам нужда да се разсея. Хайде да вечеряме в „Островът“. Само ние двете. Аз черпя.
Бри се озърна към лавката.
- Не зная... Събота вечер е. На южния плаж ще има купон с пържена риба и трафикът ще е много оживен...
- Няма да се бавим много. Тоби може да наглежда лавката за два часа. Знаеш колко обича да се прави на важна клечка.
- Вярно е. - Бри наклони глава. - Добре, да вървим.
Луси кръстосваше нервно малката спалня, в която бе настанена. Накрая се застави да отвори миниатюрния гардероб и огледа дрехите, които Темпъл й бе донесла. Но не можеше повече да се издокарва като Вайпър, а нямаше други тоалети. Дори вътре да се намираше старият й вашингтонски гардероб, изисканите костюми и перлите нямаше да й подхождат повече, отколкото зелената туту поличка и войнишките боти на Вайпър.
Накрая се спря на дънки и лека ленена блуза, която бе взела на заем от Бри. Когато потеглиха, Бри спря колата в края на алеята, за да даде последни инструкции през прозореца на шофьора.
- Няма да се бавим дълго. Не забравяй да помолиш клиентите да внимават със стъклената украса.
- Вече ми го каза.
- Наблюдавай кутията с парите.
- Каза ми това най-малко хиляда пъти.
- Извинявай, аз...
- Да потегляме - нареди Луси и посочи към шосето.
След един последен тревожен поглед Бри неохотно настъпи педала на газта.
Луси не беше идвала в града, откакто отряза дредовете в косата си и изтърка татуировките, и Бри машинално избра стол, който бе обърнат с гръб към останалите посетители, така че приятелката й да седи с лице към стената. Но от сватбата бяха изминали почти три месеца, новината вече бе остаряла, а на Луси й беше все едно дали някой ще я познае, или не.
Поръчаха си печурки на скара и салата с ечемик и резенчета праскови. Луси изгълта на един дъх пълната чаша вино и поръча втора. Храната беше вкусна, но тя нямаше апетит, както, изглежда, и Бри. Когато се отправиха обратно към къщата, и двете се бяха отказали от опитите да водят разговор.
Лавката изникна пред погледите им. Отначало не забелязаха, че нещо не е наред. Чак когато наближиха, видяха разрухата.
Тоби стоеше сред море от счупени буркани мед - много повече буркани, отколкото бяха изложени на тезгяха. Той блуж даеше безцелно в кръг, от едната му ръка висеше оплесканото мед одеяло, което Бри постилаше върху тезгяха, а от другата електронна игра. Застина, когато видя колата.
Бри изскочи от колата, без да загаси двигателя, писъкът ся каш разцепи гърлото й:
- Какво е станало?
Тоби изпусна одеялото на земята. Дървените столове лежа ха прекатурени настрани до треските, в които се бе превърнала табелата „Медена въртележка“. Вратата на малкия склад за мед. прикрепен към задната стена, зееше отворена, по лавиците не бе останал нито един от няколкостотинте буркана от новата реколта, които Бри бе подредила тук, за да има по-голямо работно пространство в пчеларницата. Тоби от главата до петите бе оплескан с мед и прахоляк. Струйка кръв се стичаше по ръката му, порязана от счупено стъкло.