Той не помръдна. Вместо да гледа нея, той бе вперил поглед в Тоби. После бавно пристъпи напред. Но не стигна до задната стълба. Спря се насред пътя.
- Тоби, аз обичам Бри. - Майк преглътна мъчително. - Искам разрешението ти да се оженя за нея.
Бри ахна смаяно.
- Почакай малко! Аз... аз се радвам, че ме обичаш, но още е прекалено рано...
- Наистина ли? - възкликна Тоби. - Наистина ли? Отговорът ми е „да“!
Бри не можеше да повярва, че Майк правеше такава решителна стъпка, отдаваше сърцето си на тази, на която имаше основание да не вярва. Но беше три часът сутринта и всички бяха уморени. Беше твърде рано да се говори за бъдещето. Двамата с Майк трябваше да си изяснят отношенията. Само че за да го направят, първо трябваше да престане да се усмихва, а Бри, изглежда, не можеше да го направи.
Докато Майк се взираше в очите й, тя притисна буза към темето на Тоби.
- Аз също те обичам. С цялото си сърце. Но в момента ме интересуват само палачинките.
Майк прочисти гърлото си, но въпреки това гласът му трепереше от вълнение.
- Какво ще кажеш аз да ги приготвя? Наистина много ме бива в това.
Тя погледна към Тоби. Тоби погледна към нея.
- Аз казвам „да“ - прошепна той.
Бри прегръщаше Тоби, но очите й бяха приковани в Майк.
- Предполагам, че в такъв случай и аз трябва да кажа „да“.
Сияещата му усмивка освети всичките тъмни кътчета, останали в душата й. Тя протегна ръка. Той я пое. Тримата влязоха вътре.
Tази нощ Луси не можеше да се върне в къщата на Бри. Каквото и да се случваше там, другите хора бяха излишни. Тя изправи рамене.
- Ще прекарам остатъка от нощта на катера.
Панда стоеше до масата за пикник, вдигнал крак върху пейката.
- Можеш да пренощуваш в къщата.
- И на катера ме устройва.
Но преди да отиде където и да е, трябваше да се измие. Не само от мръсотията и меда, но и от миниатюрните сребристи парченца стъкло, набити в кожата й. Въпреки че от външния душ течеше само студена вода и нямаше с какво да се преоблече, Луси не искаше да влиза в къщата. Щеше да се загърне с една от плажните кърпи, а на сутринта ще се преоблече в дома на Бри.
Мина покрай Панда на път за душа, ненавиждайки тази сковаваща неловкост, ненавиждайки него, задето я причиняваше, ненавиждайки и себе си, задето изпитваше такава силна болка от това.
- Душът не работи - подхвърли той зад нея. - Тръбата се скъса миналата седмица. Използвай старата си баня. Аз така и не се преместих на долния етаж.
Това изглеждаше странно, тъй като тя не живееше в къщата вече повече от две седмици, но не смяташе да задава въпроси, нито да говори с него повече, отколкото е нужно. Колкото и да се боеше да влезе в къщата, не можеше да легне да спи, ако не се измие, затова, без да каже повече нито дума, пристъпи вътре.
Кухненската врата я посрещна с познатото изскърцване и старата къща я прегърна. Долови слабото ухание на кафе, примесено с миризмата на влага и на старата газова печка. Той включи лампата на тавана. Тя се бе заклела да не го гледа, но не можа да се сдържи. Очите му бяха зачервени, брадата - безобразно набола. Но повече я стъписа това, което не видя зад него.
- Какво се е случило с твоята маса?
Той доби замислено изражение, сякаш се опитваше да си спомни.
- Ъ... Дааа... Превърна се в дърва за горене.
- Насякъл си скъпоценната си маса?
Панда стисна челюсти и заговори с ненужно оправдателен тон.
- Непрекъснато ми се набиваха трески по ръцете.
Тази новина я стъписа, но се сащиса още повече, когато забеляза, че още нещо е изчезнало.
- Къде е прасето ти?
- Прасето? - Произнесе се го, като че ли никога не бе чувал тази дума.
- Тлъстото малко изчадие - сряза го тя. - Говори на френски.
Панда сви рамене.
- Изхвърлих някои неща.
- И прасето?
- А теб какво те е грижа? Ти мразеше онова прасе.
- Зная - изсумтя тя презрително. - Но омразата ми към него беше смисълът на живота ми, а ето че сега него го няма.
Вместо да отвърне подобаващо, той се усмихна и я огледа от главата до петите.
- Господи, наистина здравата си се оплескала.
От нежността в гласа му сърцето й се сви и тя издигна защитните си бариери.
- Запази загрижеността си за някого, когото го интересува. -Луси закрачи към коридора.
Той я последва.
- Искам да знаеш, че... аз... ти не си ми безразлична. Ще ми е трудно да не те виждам. Да не разговарям с теб.
Неохотното му, насила изречено признание сипа сол в незарасналите й рани и тя рязко се извъртя.
- Да не ме чукаш?
- Не говори така.
Възмущението в гласа му я накара да свие устни.
- Какво? Не използвах ли правилната дума?
- Виж, зная, че те ядосах на плажа, но... Какво трябваше да кажа? Ако бях различен човек...