- Не казвай нищо повече. - Луси вирна брадичка. - Аз вече скъсах с теб. Спести ми излиянията си.
- През това лято ти беше уязвима и аз се възползвах от това.
- Така ли мислиш? - Нямаше да му позволи да разклати гордостта й и тя се нахвърли срещу него. - Повярвай, Патрик, очите ми бяха широко отворени по времето на цялата ни евтина авантюра.
Но той нямаше намерение да се отказва.
- Аз съм прост бачкач от Детройт, Луси. Ти си от американския елит. Аз съм преживял прекалено много. Не съм достоен за теб.
- Схванах - процеди тя саркастично. - Ти си преминал през ада като дете, бил си в същия ад и като полицай, затова сега се опитваш да стоиш настрана от всякакви житейски каши.
- Това не е истина.
- Истина е и още как. - Трябваше да замълчи, но болката бе прекалено силна, за да се спре. - Животът е бил твърде суров към теб, нали, Панда? Затова ти предпочиташ да се дистанцираш от всичко като пълен страхливец.
- Нещата не са толкова прости, по дяволите! - Той стисна зъби, натъртвайки на всяка дума: - Аз не съм съвсем... емоционално стабилен.
- На мен ли го казваш!
Беше му дошло до гуша от тази разправия и той се отправи към стълбите. Луси трябваше да го остави да си отиде, но беше прекалено изтощена и бясна и напълно изгуби контрол.
- Бягай! - извика след него, твърде ядосана, за да схване горчивата ирония. Обвиняваше го в това, което сама бе направила. - Бягай! Ти си шампион в това.
- По дяволите, Луси... - Той се извъртя. Очите му бяха потъмнели от мъка, което би трябвало да събуди съчувствието й, но само разпали гнева й още повече, защото тази болка погубваше това, което би трябвало да пулсира от живот.
- Иска ми се никога да не те бях срещала! - изкрещя тя.
Раменете му увиснаха. Той сложи ръка на перилото, сетне я отпусна безволно.
- Не го пожелавай. Срещата ми с теб... Случиха се много неща.
- Какви неща? Или разкрий скъпоценните си тайни, или върви в ада!
- Вече бях там. - Пръстите му побеляха, когато стиснаха перилото. - Афганистан... Ирак... Две войни. Двойна веселба.
- Каза ми, че си служил в Германия.
Панда слезе до долното стъпало, заобиколи я просто за да се движи и накрая се озова във всекидневната.
- Това беше по-лесно, отколкото да ти кажа истината. Никой не иска да слуша за жега и пясък. Минометен обстрел, гранати, самоделни бомби, които избухват без предупреждение, откъсвайки крака, ръце, оставяйки кървящи дупки вместо сърца. В паметта ми са запечатани картини, които никога няма да се заличат. - Той потръпна. - Осакатени тела. Мъртви деца. Навсякъде мъртви деца... - Думите му заглъхнаха.
Луси заби нокти в дланите си. Трябваше да се досети.
Панда се спря пред камината във всекидневната.
- Когато се уволних, постъпих на работа в полицията. Мислех, че не бих могъл да се сблъскам с нищо по-лошо от това, което вече съм видял. Ала там също имаше кръв, десетки деца като Къртис, загинали твърде рано. Мигрените ставаха все по-силни, кошмарите все по-мъчителни. Престанах да спя, започнах да пия прекалено много, забърквах се в сбивания, наранявах хората, наранявах себе си. Една нощ съм бил толкова пиян, че съм молил някакъв тип да ми пръсне черепа.
Всички липсващи парчета от картината си дойдоха по местата. Луси се облегна на рамката на вратата.
- Посттравматично стресово разстройство.
- Класически случай.
Ето какво криеше той толкова ревниво - съдбата на мнозина, завърнали се от тези войни. Тя се опита да се държи като страничен човек.
- Посещавал ли си терапевт?
- Разбира се. Питай ме дали ми е помогнало.
Налагаше й се да потисне собствените си чувства. Ако не го направи, щеше да се разпадне.
- Може би трябва да опиташ при друг - промълви Луси с усилие.
Панда се изсмя горчиво.
- Намери ми терапевт, който е видял това, което аз съм видял, правил е това, което аз съм правил, и ще отида при него.
- Терапевтите се справят с проблеми, с които никога не са се сблъсквали в живота.
- Да, обаче това не важи за такива като мен.
Тя бе чела за трудностите, на които се натъкваха психолозите при лечението на ветерани с ПТСР. Те са били обучени да се сдържат и дори тези, които знаеха, че се нуждаят от помощ, не желаеха да споделят преживяванията си, особено пред цивилен. Манталитетът им на бойци усложняваше лечението.
- Един другар, с когото служех... Разказал всичко както е било, без да пести подробностите, психиатърът позеленял, извинил се и отишъл в тоалетната да повърне. - Панда се насочи към прозореца. - Лекарката, която аз посещавах, беше различна. Тя беше специалист по ПТСР и беше чувала толкова много истории, че се бе научила да се дистанцира. Но толкова много се дистанцираше, че имаш чувството, че изобщо не е с теб. -Гневът постепенно го напускаше. - Хапчетата и изтърканите фрази не са достатъчни, за да излекуват такава лудост.