Тоби метна кръвнишки поглед към Луси.
- Тя казва, че я шпионирам. Тя е голяма лъжкиня.
Големия Майк се намръщи.
- По-добре се успокой, момче. Така не бива да се говори.
Луси се скова. Колкото и да беше ядосана на Тоби, никак не й се понрави да се обръщат към него с „момче“. Или Големия Майк не знаеше, или нехаеше колко оскърбително е подобно обръщение за афроамериканците от мъжки пол, независимо от възрастта им. Ако брат й Андре беше наблизо, Големия Майк щеше да изслуша пространна лекция за расовата чувствителност.
Но явно Тоби изобщо не се бе обидил. Когато Панда го пус-па, той се хвърли към Големия Майк.
- Нищо не съм направил. Честно.
Големия Майк вече бе прехвърлил кутията с пица в лявата си ръка и обви дясната около раменете на момчето, разпръсквайки зловонието на одеколона си.
- Сигурен ли си в това? - попита Големия Майк. - Госпожица Вайпър изглежда много разстроена.
Панда изсумтя.
По начина, по който Големия Майк я оглеждаше изпитателно, Луси разбра, че все още се опитва да си припомни къде е виждал лицето й. Тя сведе глава.
- Нищо не съм направил - настоя Тоби.
Луси реши, че пропитата с одеколона тениска е достатъчно наказание за Тоби.
- Не искам повече да ме шпионираш. Ако отново се случи, ще говоря с баба ти.
Тоби смръщи чело.
- В момента баба не е у дома, така че не можеш да говориш с нея.
Дори такъв дразнещ многознайко не можеше да обезкуражи сияещото дружелюбие на Големия Майк.
- Знаеш ли какво мисля аз, Тоби? Мисля, че трябва да се извиниш на госпожица Вайпър.
Луси не вярваше много на изтръгнатите насила извинения, но Големия Майк потупа Тоби по рамото.
- Няма ли какво да й кажеш? Или предпочиташ да почакаш, докато тя дойде у вас?
Момчето заби поглед в краката си.
- Извинявай - смънка.
Големия Майк кимна доволно, сякаш Тоби го изрече от все сърце.
- Така е по-добре. Сега ще заведа Тоби у тях. Той повече няма да създава неприятности, нали, Тоби?
Тоби пристъпи от крак на крак и поклати глава.
- Така си и мислех. - Големия Майк, който все още държеше пицата, протегна кутията към Панда. - Вие двамата не губете време и се насладете на това. Аз по-късно може да се върна и да поговорим за лодката.
- За лодката? - учуди се Панда.
- Шестметров катер „Полар Крафт“. Собственикът го е ползвал само едно лято и на практика го подарява. Госпожица Вайпър ми каза, че си търсиш лодка.
Панда я изгледа накриво.
- Госпожица Вайпър се е объркала.
Големия Майк очевидно умееше да поема стоически ударите и усмивката му стана още по-широка.
- Тя ми се стори съвсем уверена, но какво пък... Имаш визитката ми. Когато решиш, ми се обади. Сделката с катера е много изгодна. А сега двамата хапнете от вкусната пица. Хайде, Тоби. - Поведе момчето надолу по пътеката в противоположна посока от къщата.
Щом изчезнаха, Панда я измери с недоволен поглед.
- Казала си му, че искам да купя лодка?
- Може и да ти се прииска да купиш. Откъде да зная?
Той поклати глава и се извърна към къщата, но се спря и поднесе кутията към носа си.
- Защо тази пица мирише на парфюм?
- Големия Майк смята, че трябва да си маркира територията.
Тя ускори крачки и остави Панда да се прибере сам в къщата.
Още преди да го види, Бри чу Тоби да идва през гората. Наближаваше седем, а тя за пореден път бе забравила да му приготви вечеря. Когато това обикновено се случваше, тя влизаше вътре и го заварваше да седи край кухненската маса да яде зърнена закуска от една от многото кутии, които Майра бе купила по време на последното си отиване в магазина на Сам, преди болестта да я прикове към леглото и да не може повече да пътува до сушата.
Бри си каза, че трябва да стане от стъпалото и да направи нещо - каквото и да е - а не само да пуши. Втренчи се в кошерите на Майра и се замисли за онези отдавна отминали лета, когато двете със Стар тичаха като полудели от тази малка къща към голямата. Но нямаше много приятни спомени, от които да избира. Пропадналият й брак? Не. Празната й банкова сметка? Определено не. Колкото до самочувствието й... Как би могла да мисли за нещо, което не съществуваше?
Тази къща, заедно с пчеларницата на Майра, някога за нея беше като втори роден дом, но през последните три седмици тона място се бе превърнало в неин затвор. Само ако можеше ди побегне към някогашната лятна къща, да се свие отново на остъклената веранда с уокмена и да слуша „Бекстрийт Бойс“, докато наблюдава как братята й и техните приятели трополят нагоре-надолу по стълбата към кея. През онова лято Дейвид беше едно от онези красиви момчета, макар че през деня той работеше на рибарска лодка, докато останалите се забавляваха.