Бри се загледа в пчелите и тъкмо палеше цигара, когато Тоби излезе от гората. Някой беше с него. Тя засенчи очи с ръка и видя привлекателен мъж да крачи редом с момчето. Той беше едър, висок, с широки рамене и гърди. Един от онези добре изглеждащи мъже, които се отличаваха в тълпата. От мъжете, които...
Тя скочи от стъпалото.
- Здравей, Бри - рече мъжът. - Много време мина.
Тринайсет години тутакси се изпариха. Промяната във външността му нямаше значение. Тя го мразеше сега със същата ярост, като последния път, когато го видя.
- Тоби, прибери се в къщата - нареди строго. - Идвам след минута.
- Почакай. - Той разроши свойски косата на Тоби. - Помни какво ти казах, Тоби. Хората, които идват тук през лятото, по природа са параноици. Не бива да ходиш там.
- Нищо лошо не правех.
Мъжът вече не рошеше косата му, а потриваше главата му с кокалчетата на пръстите си.
- Рано или късно, той ще разбере за баба ти. И само за сведение... Не можеш да осребриш чека, който той е изпратил на нейно име. А сега влез вътре, докато аз говоря с Бри.
Бри стисна ръка в юмрук. Майк Муди, заедно с бившия й съпруг Скот, беше начело на списъка с лицата, които не желаеше никога повече да види. Тя знаеше, че Майк все още живее тук, след като лицето му я гледаше от поне пет-шест билборда покрай главното шосе на острова, но възнамеряваше на всяка цена да избегне срещата с него. А ето го сега тук.
Тоби се отправи с маршова крачка към къщичката. Майк пристъпи към нея с голямата си мазна усмивка и протегната ръка.
- Изглеждаш прекрасно, Бри. Красива както винаги.
Тя притисна ръце към бедрата си.
- Какво искаш?
Ръката му се отпусна, но фалшивата усмивка остана лепната на лицето му.
- Няма ли поне едно „здравей“?
- Няма.
Той беше вонящо дебело хлапе с хитри като на невестулка очи, пъпчива кожа и криви зъби, което всяко лято безуспешно се опитваше да се присламчи към детската им компания. Но единственият островитянин, когото допуснаха в редовете си, беше Стар. Майк беше прекалено шумен, прекалено неприятен. Всичко в него беше сбъркано - дрехите, дразнещият смях, тъпите шеги. Единственият, който се отнасяше добре към него, беше Дейвид.
- Жал ми е за хлапето - бе заявил Дейвид, когато веднъж един от братята й обиди Майк. - И двамата му родители са пияници. Той има много проблеми.
- Всички имаме проблеми - бе отрязала Стар. - Ти го защитаваш само защото и ти си донякъде отхвърлен.
Наистина ли Дейвид беше отхвърлен? Бри не мислеше така. От самото начало те бяха привлечени от Дейвид. Той беше чаровен, харизматичен, красив. Отраснал в бедно семейство в Гари, Индиана, той следваше с пълна стипендия в Мичиганския университет. Беше на двайсет, на същата възраст като най-големия й брат, но много по-умен и способен. Въпреки че не помнеше някой да го е казвал на глас, всички смятаха, че е много готино да дружат с чернокожо момче. Освен това всички вярваха, че Дейвид е предопределен за велики дела.
Майк посочи цигарата й.
- Това са гвоздеи в ковчега ти. Трябва да ги откажеш.
Той все още беше неприятен, но по различен начин. Кривите зъби, пъпките и излишните килограми отдавна бяха изчезнали, но все още се престараваше във всичко. Сплъстената мръсно руса коса от тийнейджърските му години бе оформена в модерна прическа, но прекалено зализана с гел. Евтиният му летен гардероб от грозни шорти и тениски, които вечно не му бяха по мярка, бе заменен с бял панталон и елегантна поло риза и колан с емблемата на „Прада“ - прекалено претенциозно облекло за ежедневието на острова, но най-противни от всичко бяха масивната златна гривна и колежанският пръстен.
Цигарата почти пареше пръстите й.
- За какво е всичко това?
- Тоби се е забъркал в някакви неприятности със съседите.
Тя потупа с палец филтъра на цигарата, но нищо не каза.
Той раздрънка монетите в джоба си.
- Изглежда, никой не е казал на новия собственик, че Майра е починала, и той мисли, че тя все още се грижи за къщата. Но се оказва, че Тоби го е правил, откакто тя се разболя. Научих го чак сега, иначе щях да сложа край на това.
Цигарата опари пръстите й. Тя я хвърли и стъпка фаса със сандала. Дванайсетгодишно момче се опитваше да върши работата на един възрастен. Трябваше да обърне повече внимание на честите му изчезвания. Поредното доказателство за нейната неспособност.
- Ще поговоря с него.
Тя се обърна, за да влезе в къщата.
- Бри, ние бяхме деца - заговори той зад гърба й. - Не ми казвай, че още ми се сърдиш.
Тя не се спря.
- Опитах се да се извиня - продължи Майк. - Не получи ли писмото ми?