Тоби вдигна купата и изсърба останалото мляко, после я остави на масата.
- Баба ми каза, че ти си богата. Хващам се на бас, че си я излъгала.
- Бях богата. - Бри погледна през прозореца. - Вече не съм.
- Защо?
- Защото позволих да ме издържа мъж, вместо да разчитам на себе си.
- Знаех си, че нямаш никакви пари. - Прозвуча като обвинение, поредното напомняне колко силно той я ненавижда. Не че тя умираше от любов по него. - Кога ще си ходиш? - попита я той.
Не за пръв път й задаваше този въпрос и Бри съжали, че не може да му отговори.
- Не знам.
Той бутна стола назад.
- Не можеш да продължаваш да висиш тук и нищо да не правиш.
Тоби беше прав и тя трябваше да му покаже, че има план. Някакъв план. Какъвто и да е.
- И не смятам. - Бри се извърна от прозореца. - Ще продавам меда на Майра.
Луси нямаше намерение да си бъбри дружески с Панда, докато похапват пица. Вместо това обу маратонките и излезе навън. Мразеше да бяга, но не по-малко мразеше да се чувства като плужек, а и имаше нужда да се отърве от емоциите на този нещастен ден.
Луси сви от шосето до Залива на гъските и излезе на главния път. Не след дълго мина покрай изоставена фермерска лавка. Зад нея зърна малка синьо-зелена къщурка. Чу, че някой бяга зад гърба й, и нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е.
- Семейството ми вече не ти плаща - процеди тя, когато Панда се изравни с нея.
- Навик.
- И без това не обичам да бягам, а с теб още по-малко.
- Жалко. Това шосе е твърде тясно. Отбий на банкета.
- Можеш да чуеш приближаваща кола от километър, а аз реших да потичам, защото искам да бъда сама.
- Преструвай се, че не съм тук. - Той забави темпо, за да изостане. - Ти наистина няма да се върнеш в Уайнет, нали?
- Чак сега ли го разбра?
- Бих се обзаложил на каквото и да е, че ще размислиш.
- Щеше да изгубиш.
- Винаги има първи път.
- Ти си такъв неудачник. - Тя пресече пътя и затича обратно към къщата.
Той не я последва.
Когато се върна, Луси подкара с колелото към плажа до южния заострен край на острова и седна на върха на една пясъчна дюна, за да се полюбува на езерото, позлатено от лъчите на залязващото слънце. Когато най-после се върна в къщата, завари Панда да седи на един от шестте разнородни стола, подредени около псевдовикторианската кухненска маса, която Луси бе започнала да ненавижда не само заради обелената зелена боя и грозните грамадни крака - единият от които бе подпрян с парче сгънат картон - но и защото тя символизираше всичко, което трябваше да се махне от този някога толкова красив дом.
Въпреки че пред него лежеше отворената кутия с пица, липсваха само няколко парчета. Когато Луси влезе, той вдигна глава. На жълтата светлина на абажура, висящ над масата, приличащ на лампа от „Тифани“, мургавата му кожа изглеждаше още по-тъмна. Тя се обърна към него, без да го нарича по име, като че ли бяха само далечни познати.
- Вече съм се настанила в спалнята ти и след като утре заминаваш, предпочитам да не се местя само за една вечер.
Той подпря лакът на облегалката на стола.
- Това е моята стая.
Също така беше и единствената спалня на първия етаж, което я правеше идеално убежище срещу попълзновенията му.
- С удоволствие ще ти приготвя някое от другите легла -рече тя.
- А ако не съм съгласен?
- Тогава ще се преместя, а ти ще спиш върху моите мръсни чаршафи.
Той сви презрително устни и я изгледа насмешливо.
- Ще си помисля.
Тя му отвърна с хладна официалност:
- Ще ти бъда благодарна, ако мислиш по-бързо. Денят беше дълъг и тежък и искам да си легна.
Подигравателната му усмивка се стопи и Панда сви рамене.
- Спи където искаш. Не ме интересува. Сам ще си приготвя леглото. - Стана и се запъти към вратата, но се спря. - И още нещо. Не пипай нищо по къщата. Всичко остава така, както е.
Тя щеше да се погрижи за това.
Но той явно нямаше да я остави на мира. Малко след като Луси угаси лампата в спалнята, на вратата се почука.
- Забравих си четката за зъби - каза Панда през затворената врата.
Тя стана от леглото, извади четката му за зъби от аптечката, отключи вратата на спалнята и я промуши през пролуката.
От гневно стиснатите му челюсти човек можеше да си помисли, че тя държи сгъваем нож.
- Заключила си вратата? - процеди той с глас, пропукващ като сух лед.
- Навик - отвърна тя смутено.
- Заключила си вратата?
Щеше да прозвучи детински, ако започне да му обяснява колко страшна й се струва къщата през нощта, затова Луси само сви рамене.
Веждите му се сключиха, ъгълчето на устата му се изви презрително.